Денят беше горещ и задушен, очакваше се да завали. Но най-голямото траурно шествие, което Рим познаваше, все пак се състоя. Оплакваните тръгнаха от дома на Сула, който гледаше към Големия цирк, проправиха си път надолу през Велабрума до Форум Романум, където Лукул — известен с красноречието си — прочете траурно слово от рострата. До оратора стоеше чудесно замисленият ковчег: отгоре ухиленият лъхащ на тамян и канела Сула с фалшивия ликтор — отдолу — обезобразеното тяло на покойника. За втори път през последните три години цял Рим се събираше, за да плаче за родителите на двете близначета, затова тълпата избухна в гръмки аплодисменти, когато Лукул обяви, че ще бъде попечител на сирачетата и те от нищо няма да се лишат. Хората с насълзени очи наблюдаваха двете дечица. Може би сълзите скриха от всички факта, че близнаците изобщо не приличат на великия си баща, а са копия на представителния, но не дотам забележителен Квинт Цецилий Метел Нумидик — чичо на покойната им майка. Когото баща им бе наричал Прасето… И когото беше убил просто ей така, от яд, че Аврелия е отблъснала любовта му.
Като че ли някаква магия се беше спуснала над града, та дъждът все така отказваше да рукне от натежалите облаци. Шествието пое нагоре по Клив Аргентарий пред Фонтиналската порта, зад която се издигаше огромното крайградско имение — собственост допреди години на Гай Марий, — и излезе на Марсово поле. Гробницата на Сула вече чакаше. Издигаше се встрани от Вия Лата, недалеч от празното пространство, където се събираха центуриатните комиции. В деветия час на деня ковчегът бе поставен на голямата клада. Между треските и гредите беше изсипано съдържанието на двеста и десетте носилки с подправки, благоухания и помади. Сула никога приживе не бе ухаел толкова прекрасно, колкото сега, когато изгаряше пред очите на своите съграждани.
В същия миг, в който запалените главни на робите подпалиха основите на кладата, се надигна силен вятър. Грамадата от дърва се срути и от разпаления огън се разхвърчаха искри. Оплаквачите закриха лица и отстъпиха назад. И тогава, когато огънят погълна всичко, дъждът най-сетне се изля над полето. Порой като из ведро бързо изгаси въглените, така че гробарите успяха да съберат пепелта на Сула. Тя беше изсипана в изящна алабастрова урна с орнаменти от злато и скъпоценни камъни; Лукул пренебрегна молбата на покойника най-напред да прибере всичко в херметически затворена кутия. Дъждът продължаваше да се лее над главите им и нямаше опасност каквато и да е прашинка да се докосне до останките на диктатора.
Урната беше положена във вътрешността на голямата гробница от разноцветен мрамор, построена за четири дни.
Постройката беше кръгла и покривът й се носеше от издължени колони с капител в коринтски стил — едно от нововъведенията, които самият Сула беше донесъл със завръщането си от Гърция и които се бяха превърнали в мода. На голяма плоча, обърната към пътя, стоеше изписано името му, заедно с всичките заемани от него длъжности и подробен отчет на великите му деяния. Под всичко това стоеше съвсем кратък епитаф, който Сула сам си беше измислил приживе:
„НАЙ-ДОБЪР ПРИЯТЕЛ — НАЙ-ЗЪЛ ВРАГ“
— Е, радвам се, че всичко най-сетне свърши — каза Лукул на брат си, докато двамата се прибираха насред бурята у дома. Бяха измокрени до кости и трепереха от студ.
Лукул започваше да се тревожи: Валерия Месала така и не се беше върнала в Рим. Брат й Руф, братовчедите й Месала Нигер и Метел Непот, както и пралеля й, бившата весталка Метела Балеарика, най-настойчиво го разпитваха какво се е случило. Той трябваше да ги уверява, че е пратил човек да я доведе от Мизен, но изтощеният пратеник му е съобщил, че вдовицата на Сула е изчезнала.