Мина почти месец, преди Лукул да прекрати издирването. Но последната жена на Сула сякаш беше потънала вдън земя, а също и скъпоценностите й.
— Била е обрана и заклана — заключи Варон Лукул. Брат му (който имаше тайни дори от него, нищо че го обожаваше) не отговори. Късметът на Сула, мислеше си той, може би се беше предал на него, верния му помощник. Защото още в деня преди погребението на диктатора Лукул си даде сметка колко опасна би се оказала Валерия Месала за него. Тя знаеше твърде много неща, докато той почти не я познаваше. Щеше да се наложи да я убие. Каква беше тази щастлива случайност, която подтикна друга ръка да го стори вместо него! Фортуна закриляше и него.
Изчезването на актьора Метробий не засягаше Лукул. Рим си имаше достатъчно актьори, които да заемат мястото на изчезналия грък, добре бе дори, че така се отваряше път за други. Това, което мъчеше Лукул, бе, че сексуалните развлечения с малки момиченца трябваше да бъдат забравени. Ех, колко щеше да му липсва Мизен!
5
От секстил (август) 80 г. пр.Хр. до секстил 77 г.пр.Хр.
Този път Цезар замина за изток по море. Евтих, слугата на майка му (на хартия той беше слуга на Цезар, но никой не си правеше илюзии кой е истинският му господар), от дълги години не беше напускал града и беше свикнал с живота в Субура. Сега бедният слуга трябваше да се увери що за мъчение е да пътуваш с Гай Юлий Цезар. По суша — особено ако пътят е добре поддържан като Вия Апия — Цезар спокойно изминаваше по шейсет километра на ден, а ако придружителите му изостанеха, той просто ги забравяше по пътя. Само страхът да не разочарова господарката си поддържаше Евтих по дългия път из Италия.
— Краката много ме болят — оплака се Евтих.
— Разбира се, че ще те болят! Когато си на кон, те висят през цялото време. Но не се тревожи. Докато стигнем Брундизий, ще се чувстваш много по-добре. Просто ще трябва да се отучиш от спокойния живот в Рим.
Мисълта за Брундизий не зарадва Евтих. Гъркът се страхуваше от пътуването в Йонийско море.
— Цезар е беден — усмихна се окуражително Бургунд, докато господарят им отиваше да огледа чисти ли са стаите в странноприемницата.
— Той е чудовище! — простена Евтих. — Шейсет километра на ден!
— Имаш късмет, че още сме в началото. Той още не се е разбързал, и то най-вече заради теб.
— Искам да си ходя вкъщи!
Бургунд непохватно го потупа по рамото.
— Не можеш да се върнеш, Евтих, и сам добре го знаеш. Хайде, избърши си сълзите и ела да се поразходим. По-добре да потърпим Цезар, отколкото да се връщаме при майка му. Бррр, ужас! Освен това той е много грижовен. Обзалагам се, че точно в този момент урежда една хубава гореща баня за тебе.
Евтих оцеля от пътуването по сушата, но не беше сигурен дали ще преживее и плаването по море. Цезар и скромната му прислуга изминаха разстоянието от шестстотин й петдесет километра между Рим и Брундизий за девет дни. Преди двамата му слуги да успеят да си поемат дъх и да поискат полагащите се няколко дни почивка, младият им господар вече ги беше качил на кораба. Отплаваха по посока на красивия остров Керкира, откъдето с друг кораб се прехвърлиха в Епир. От брега на Континентална Гърция продължиха по суша през Акарнания и Делфи за Атина. В Гърция пътищата приличаха повече на кози пътеки.
— По всичко изглежда, че дори ние, римляните, не прекарваме войски през този терен — разсъждаваше Цезар, докато навлизаха в долината на Делфи — китна градинка между планинските чукари. — Това си струва да се помни. Ако армията е с висок дух, все пак би могла да се прехвърли през планините. А никой няма да го разбере, защото никой не би го повярвал. Хъм.
Цезар харесваше Атина. Той не търсеше гостоприемството на знатни големци и се задоволяваше да преспива в обикновени крайпътни заведения или дори под открито небе. Затова и в Атина си беше намерил приятна странноприемница от източната страна на Акропола, когато го застигна неочаквана покана от името на Тит Помпоний Атик. Цезар, разбира се, не го познаваше лично, но подобно на всички свои съграждани и той знаеше за славния финансов крах, който Атик и Крас бяха претърпели няколко години по-рано, още преди смъртта на Гай Марий.
— Настоявам да ми погостуваш — заяви свикналият на любезности Помпоний. Въпреки големите си грешки в миналото, той се оказваше познавач на човешките характери. Само един поглед му беше достатъчен да се увери, че нещата, които се говореха за Цезар, бяха верни: този младеж някога щеше да има голямо влияние.