— Много си щедър, Тит Помпоний — усмихна се широко Цезар. — И все пак, предпочитам да си стоя в кръчмата, така съм по-независим.
— Независимостта в Атина се изразява в развалена храна и мръсни чаршафи — възрази той.
Това бе достатъчно да промени решението на Цезар.
— Благодаря. Ще дойда. Спътниците ми не са много — двама клиенти и четирима роби. Ако имаш място и за тях…
— Има достатъчно място.
И така всичко беше уредено. Атик предлагаше обилни вечери и туристически екскурзии; Цезар се увери, че с помощта на домакина му Атина разкриваше много по-бързо тайните си, отколкото би се надявал иначе. Двамата тичаха по Маратонското поле, отидоха до Коринт, до Тива, разгледаха блатистите брегове на Орхоменското езеро, където Сула беше спечелил две решителни сражения срещу Митридат, проучиха пътеките, по които Катон Цензор беше минал, за да заобиколи врага при Термопилите… А врагът беше минал, за да заобиколи позициите на Леонид.
„Странниче, кажи на спартанци, че лежим в земята, но изпълнихме заповедта.“
Легендарният надпис от времето на Гръцко-персийските войни още стоеше, изсечен на скалата над бойното поле. Цезар се обърна към Атик:
— Целият свят може да цитира този надпис, но друго си е да го четеш на камъка.
— Ти би ли се радвал всички да те помнят, както помнят Леонид?
Но младежът не беше толкова възторжен от спартанците.
— Никога! Това, което спартанците са направили, е било героичен жест без полза, напразна загуба на ценни войници. Аз ще бъда запомнен, Атик, но не заради глупости и безсмислени подвизи. Леонид е бил цар на Спарта, а аз съм римски патриций — републиканец. Единственият смисъл, който е имал неговият живот, е бил да го погуби по този забележителен начин. Смисълът на моя живот е в това, което ще сторя, докато съм жив. Как ще умра е без значение, стига да умра като истински римлянин.
— Вярвам ти.
Цезар беше ученолюбив човек, при това доста начетен, затова двамата с Атик откриха, че имат много общи вкусове — и двамата бяха интелектуалци, и двамата се интересуваха от много неща. Така например, след като и двамата обожаваха литературата и изкуството, можеха да обсъждат с часове някоя пиеса от Менандър или статуя на Фидий.
— И все пак тук в Гърция не са останали кой знае какви картини — поклати тъжно глава Атик. — Това, което Мумий не е отнесъл в Рим след разграбването на Коринт — да не говорим за Емилий Павел след Пидна, — е било скрито от човешките очи. Ако искаш да видиш най-красивата живопис на света, трябва да отидеш в дома на Марк Ливий Друз в Рим.
— Доколкото знам, къщата е собственост на Марк Крас.
Атик направи недоволна гримаса; колкото и афери да бяха разигравали с Крас, пак нямаше да му стане симпатичен.
— И навярно е натъпкал всички картини в някое прашно мазе. Където ще преседят с години, докато не се намери човек, който да му подскаже, че струват повече от робите с образование и поевтинелите жилища в Есквилин.
Цезар се усмихна.
— Е, Атик, не всички се интересуваме от изкуството! На света има достатъчно място и за такива като Крас.
— Не и в моя дом!
— Ти не си женен — каза един ден Цезар, малко преди заминаването си от Атина. Той си имаше обяснение защо Атик държи на ергенството.
Слабото, дори изпито лице на Атик се изкриви от лека погнуса.
— Не, Цезаре. И нямам намерение да се женя.
— Докато аз се ожених още на тринайсет години. При това за момиче, което все още не е навършило годините, за да легне с мен. Необичайна съдба, не мислиш ли?
— Необичайна, да. Малката дъщеря на Цина. С която ти отказа да се разведеш, пък дори и в името на Юпитер.
— В името на Сула имаш предвид — засмя се Цезар. — Имах невероятен късмет. Така избягах от капана на Гай Марий, при това с активното съдействие на Сула, и се спасих от жречеството.
— Като засегнахме въпроса за женитбите, ти познаваш ли Марк Тулий Цицерон? — попита Атик.
— Не. Но съм чувал за него, разбира се.
— Бихте могли да си допаднете, но всъщност не го вярвам — замисли се Атик. — Цицерон е доста чувствителен по въпроса за интелекта и не обича съперници. А ти май го превъзхождаш по интелигентност.