— Но аз искам да знам какво се е случило в Лампсак и предпочитам да го науча от човек, по възможност римлянин, който няма да преувеличава и в същото време няма веднага да застане на гръцка страна! — възрази Никомед.
— Не съм казал, че няма да отида. Ще отида, но единствено в качеството си на римски гражданин — човек, който съвсем случайно се е оказал в района и е любопитен да научи повече. По този начин никой няма да заподозре витинска връзка, а аз ще мога спокойно да те осведомя за всичко, щом се прибера в Никомидия. И тогава, ако решиш, че имаш основание, ще пратиш официална жалба до Рим, която аз ще подкрепя с лични показания на свидетел.
Цезар замина на другия ден по суша. Придружаваха го единствено Бургунд и четирима роби. Ако се появеше откъм вътрешността на полуострова, никой нямаше да знае откъде точно е дошъл. Пътуваше облечен с кожена пола и броня, понеже така беше по-удобно за езда, но в багажа си държеше римска тога, туника и сенаторски обувки. Дори беше взел със себе си роба, чието задължение беше да му плете венци от дъбови листа. Цезар не искаше да се хвали с връзките си с Никомед, но това не бе причина да не се похвали със самия себе си.
Пристигна в Лампсак в самия край на декември — по същия път, по който беше дошъл и Верес, — но остана незабелязан. Целият град се беше насъбрал на кея, за да посрещне внушителната флотилия на Гай Клавдий Нерон и Гней Корнелий Долабела. И двамата управители бяха в лошо настроение: Долабела — защото си даваше сметка, че Верес ще го преследва до края на дните му, Клавдий Нерон — защото порочните занимания на Долабела се бяха оказали заплаха за самия него. Мрачните им лица нямаше от какво да се разведрят при условие, че в града нямаше дори подходящи жилища за важните им особи: Янитор все още търпеше Верес в дома си, а другата богаташка къща в Лампсак принадлежеше на обвиняемия Филодам. Публий Тетий бе разрешил донякъде проблема, като убеди един свой сънародник да се изнесе от дома си и да го предостави на двамата управители.
Когато Клавдий Нерон прие Верес (който вече чакаше в редената за управителя къща) научи, че се очаквало именно той да председателства съда… Докато Верес щял да бъде просто главен обвинител, главен свидетел, член на състава на заседателите, без да се разделя с положението си на официален римски посланик, който стои над цялото това дело.
— Това е смешно! — отвърна му Клавдий Нерон в присъствието на Долабела, Публий Тетий и легата Гай Теренций Варон.
— Как така смешно? — обиди се Варон.
— Римското правосъдие е известно по целия свят. Това, което предлагаш, е гавра с римското правосъдие. Досега добре се справих с работите в провинцията си! Както стоят нещата, много е вероятно да бъда сменен през пролетта. Същото важи и за твоя началник Гней Долабела. За него не мога да говоря — Гай Клавдий стрелна с поглед колегата си, който отмести своя встрани, — но за себе си мога да се похваля, че провинцията ще ме запомни като един от най-добрите си управители. Това дело ще бъде вероятно последният по-важен процес, който трябва да ръководя, затова не мога да допусна подобна гавра.
На красивото лице на Верес се изписа убийствена злоба.
— Искам бърза присъда! — развика се той. — Искам тези двама соции да бъдат бити с камшик и обезглавени! Те убиха римски ликтор на официална служба! Ако сега им позволим да се отърват, цялата римска власт ще бъде заплашена в една провинция, където и без това настроенията са в полза на цар Митридат!
Това беше добър довод, но не и истинската причина Гай Клавдий Нерон да се поддаде на исканията му. Той просто нямаше достатъчно смелост да влезе в открит конфликт с хора като Верес. С изключение на Публий Тетий и Гай Теренций Варон всички римляни в Лампсак бяха спечелени твърдо за каузата на посланика — едно решение в техен ущърб щеше да лиши града от покой за месеци, може би години напред. Римляни и гърци щяха да живеят с постоянната мисъл за отмъщение; Клавдий Нерон не можеше да се съпротивлява на подобен натиск.
Междувременно Цезар се беше настанил в малка странноприемница до пристанището. Беше мръсна и пълна със съмнителни типове, но пък представляваше единственото заведение в града, склонно да го подслони — той беше един долен римлянин в очите на всички местни гърци. Ако не беше толкова студено, младежът спокойно би спал в полето, ако не държеше на своята независимост, би потропал на вратата на нечий римски дом. Но при подобна ситуация пристанищната кръчма си оставаше идеалното решение.