— Ако това не е нашият герой! — поздрави Верес младия Цезар, сякаш бяха най-добри приятели.
Той тъкмо наглеждаше събирането на багажа си.
— Смяташ ли да вземеш и дъщерята със себе си? — попита младежът и седна на близкия стол.
— Естествено — каза Верес и кимна на един от робите си, който носеше в ръцете си малка статуетка. — Да, харесвам я. Товарете. — След което обърна внимание на Цезар. — Май и на теб ти се ще да зърнеш виновницата за цялата тази суматоха?
— Изгарям от любопитство. Тя би трябвало да засенчва Елена по хубост.
— И аз така мисля.
— Чудя се, дали е руса? Винаги съм си мислил, че Елена е била руса. Русите коси са някак по-изразителни.
Верес погледна русите му къдрици и потупа многозначителни своите.
— Е, ние двамата поне си го знаем.
— За къде смяташ да продължиш от Лампсак?
Светлите вежди на Верес се свъсиха в недоумение.
— За Никомидия, разбира се.
— На твое място не бих го сторил.
— Така ли? И защо не?
Цезар сведе очи.
— Щом се върна в Рим, първата ми работа ще е да съобщя за Долабела. А това ще е през идващата пролет. Лично ще внеса обвинението в съда. Ще съдя и теб. Ако, разбира се, не се прибереш обратно в Киликия.
Очите им се срещнаха. В продължение на няколко секунди никой не отмести поглед, най-накрая Верес рече:
— Сещам се на кого ми приличаш.
— На кого?
— На Сула. В очите. Вярно, че твоите не са чак толкова светли като неговите, но вдъхват подобно усещане. Чудя се дали ще стигнеш толкова далеч като него?
— Това ще решат единствено боговете. Но няма да е разумно някой да ме принуждава насила да стигна дотам.
Верес вдигна рамене.
— Е, Цезаре, аз не съм Гай Марий, затова няма да съм аз.
— Ти определено не си Гай Марий — съгласи се младежът. — Той беше велик човек, преди да полудее. Та какво реши ти? Къде заминаваш?
— За Киликия, при Долабела — пак вдигна рамене Верес.
— Много мъдро! Дали да пратя човек да съобщи на Долабела, че ще пътувате заедно? Ще ми стане неприятно, ако отплава, без да те изчака.
— Както желаеш — отговори Верес с безразличие. Цезар излезе от стаята да намери Бургунд и да го прати при Долабела. Точно в този момент пристигна Янитор, придружен от грижливо увита жена.
— Това ли е Стратоника? — попита нетърпеливо Верес. Янитор избърса сълзите от лицето си.
— Да.
— Остави ни сами с нея, гърко.
Етнархът побърза да се оттегли.
— Дали да не й махна аз воалите? — предложи услугите си Цезар. — Така ти ще може да й се насладиш от разстояние.
— Предпочитам аз да го направя — възрази Верес и се приближи до момичето. То не издаде нито звук, не понечи да отстъпи нито на крачка.
Качулката на дебелата й дреха падаше пред лицето й и то криеше от погледа на Цезар. Като същински Мирон, застанал пред някоя своя бронзова отливка, Верес с трепереща ръка свали дрехата. И с още по-треперещи ръце впи очи в шедьовъра си.
Цезар не се сдържа и наруши гробното мълчание. Облегна се на стола си и даде пълна воля на смеха си.
— Имах подобно усещане! — призна си той, докато търсеше носната си кърпа.
Бедната Стратоника имаше тяло като дъска. Очите й бяха тесни като резки, чипият й, широк нос покриваше половината лице, червеникавите й коси бяха толкова редки, че плоският й череп беше наполовина плешив, ушите й бяха огромни, и освен това момичето имаше заешка устна. И нещо най-страшно, бедната Стратоника беше слабоумна.
Почервенял като рак, Верес се обърна на другата страна и побягна.
— Да не си изпуснеш кораба! — подвикна подире му Цезар. — Много неприятно, че точно на мен се случи да разкажа края на историята, Верес!
Щом той излезе, Цезар се овладя. Отиде до неподвижната, безмълвна девойка, вдигна дрехата й от земята и отново я загърна.
— Не се тревожи, бедно момиче — рече й, без да е сигурен дали тя изобщо го чува. — Вече си в безопасност. — След което извика Янитор, който веднага се появи. — Ти знаеше, етнарше, нали?
— Знаех.
— Тогава защо в името на великия Зевс не каза нито дума? Защо не казаха нито дума и те? Умряха напразно!
— Умряха, защото предпочетоха смъртта като по-малък позор.
— И какво ще стане сега с това злощастно създание?