— Но ти си вече сенатор!
— Само заради успешната си военна кариера. Което означава, че трябва да продължа военната си кариера.
— Тогава си тръгваш — заключи царят.
— Още днес.
— Ще ти уредя кораб.
— Не, ще пътувам по суша — през Киликийските порти.
— Тогава ще напиша препоръка до цар Ариобарзан Кападокийски.
Още веднъж Цезар трябваше да обещае, че ще се върне. Двамата старци не му дадоха мира, докато не се примири с искането им, най-накрая му оставиха и Деметрий — скубача на косми, за утеха.
Преди да тръгне обаче, той за сетен път се опита да убеди Никомед да завещае царството си на Рим; събитията в Лампсак бяха оставили тежък отпечатък върху мисленето на всички гърци в Мала Азия, затова кой щеше да обвинява Никомед, задето не иска да остави народа си в ръцете на вампири като Гай Верес?
Евтих беше пратен обратно при Аврелия в Рим; Цезар замина за Киликия, придружен от Бургунд и петима роби (един, от които Деметрий). Прекоси река Сангарий и се отби най-напред в Анкира, най-големия град в Галатия. Там се срещна с една доста любопитна личност — някой си Дейотар, водач на клан от племето на толистобогите.
— Доста младички сме — отбеляза Дейотар. — Цар Митридат изкла преди двайсет години всички благородници на Галатия, което остави народа ни без истински водачи. В повечето страни на света подобна катастрофа би довела до погубване на народа, но ние, келтите от Галатия, никога не сме живели в централизирана държава. Открай време предпочитаме да се управляваме по племена и кланове, затова оцеляхме и без господари, докато синовете на убитите вождове пораснат.
— Митридат няма да успее пак да ви измами — съгласи се Цезар. Имаше усещането, че галатеецът не само е мъдър, но и хитър, може би дори лукав.
— Не и докато аз съм тук — навъси се Дейотар. — Аз поне съм имал късмета да прекарам три години в Рим, затова съм доста по-образован от баща си… Баща ми също загина при онова клане.
— Митридат обаче пак ще опита.
— Не се съмнявам.
— Няма ли да се изкушите да заемете негова страна?
— Никога! Той е още мъж в разцвета на силите си и предполагам, че ще управлява царството си още дълги години. Но се убеждавам, че никога няма да проумее това, което аз вече знам със сигурност — рано или късно Рим ще победи. Предпочитам да сме в положение на римски съюзници, отколкото на врагове.
— Това е правилният път, Дейотар.
Цезар продължи към долината на река Халида. Пътят следваше течението на бавните й червеникави води и водеше в полите на планината Аргей; оттам до Евсевия Мазака на север бяха само шейсет километра по полегатия склон на предпланините.
Разбира се, Цезар си спомняше разказите на Гай Марий за тази страна, за живописния град с боядисаните в различни цветове къщички, за блестящия синкав дворец и за паметната среща с понтийския цар Митридат. Но сега той се спотайваше в Синоп, а цар Ариобарзан управляваше страната си.
„Без особен успех“ — каза си Цезар след срещата с царя. По причина, която никой не можеше да установи, кападокийските царе винаги щяха да си останат противоположност на понтийските: колкото съседите им бяха могъщи, толкова те бяха безсилни. Ариобарзан не правеше изключение. Той живееше в постоянен страх от Митридат и показваше на Цезар как понтийците били обрали всички съкровища от двореца и страната му — чак до златните гвоздеи от вратите.
— Но все пак — успокояваше се срамежливият цар, дребен човечец с вид на сириец — загубата на двеста хиляди войници в Кавказ ще върже ръцете на Митридат за дълги години напред. Никой военачалник не може да се оправи бързо след подобна огромна загуба в жива сила. Става дума дори не за обикновени войници, а за ветерани, участвали в не една и две войни. Нали съм прав?
— Да, по-миналото лято бяха отишли да си върнат със сила Кимерия, страната на север от Евксинския понт.