— Е, той досега не се показа на особена висота. Освен ако идването на Помпей не му е вдъхнало повече кураж, предполагам, няма да ни е трудно да го задържим в провинцията му. Ще струпам силите на лузитаните по западните граници на владенията му. Така ще го принудя да се отдалечи от бреговете на Бетис и да заеме позиция край Анас — нови сто и петдесет километра от крайбрежието. Така и да иска, няма да може да помогне на Помпей. А и не мисля, че ще се опита. Бабата е предпазлив човек, не поема излишни рискове. И защо ще си прави труда да помага на някакъв си младок, който е успял с машинации да си издейства висок чин от сената? Бабата е традиционалист, Перперна. Ще изпълни дълга си към Рим, независимо кой е бил назначен за негов сътрудник, но няма да си мръдне пръста да го спасява, ако онзи сам се напъха в устата на лъва. При условие, че лузитаните заплашват да нахлуят отново на юг от Анас, неговият дълг повелява да ги възпре.
С това темата се изчерпа и четиримата се разделиха. Серторий отиде да нахрани бялата си сърна. Заради необичайния си цвят животното се беше превърнало в изключителен символ в очите на местните поддръжници на Серторий — за тях сърната беше ясен знак за магическите способности на водача им. С годините той не беше изгубил способността да общува с дивите животни и при второто си стъпване на испанска земя добре си спомняше как с едно щракване на пръстите може да привика всеки горски звяр… и как това въздейства върху душите на местните жители. Бялата сърничка, очевидно останала без майка, се беше появила две години по-рано, някъде от планините в Централна Испания. Серторий я беше заварил самотна и беззащитна и без да се замисли, беше коленичил, за да я прегърне. Но испанците бяха видели в този му жест някакъв тайнствен знак и оттогава нататък започнаха да гледат на предводителя си с други очи. За тях бялата сърна беше превъплъщение на великата богиня Диана, която даваше израз на своята закрила и поставяше Серторий по-високо от всички смъртни люде. А той пръв се беше сетил кой се крие зад образа на сърната! Пръв беше коленичил пред вълшебното животно, за да изрази своята почит към богинята.
Оттогава бялата сърна беше неразделен спътник на Серторий и го следваше навсякъде като куче, докато на друг човек не позволяваше дори да я доближи. Съществуваше още един знак, че боговете имат пръст в тази история — с годините сърната не беше пораснала, беше си останало все същото крехко животинче с рубиненочервени очички, които не се откъсваха от Серторий и просеха целувки и милувки. Всяка нощ тя спеше на една овча кожа в краката на покровителя си. По време на сражение той я връзваше на безопасно място, защото иначе сърната щеше да го последва в разгара на схватката, а Серторий не можеше да позволи на врага да убие животното му — това щеше да означава, че богинята го е изоставила.
В интерес на истината, с времето самият той свикна с мисълта, че бялата сърна символизира божията закрила и с всеки ден вярата му укрепваше. Разбира се, сърната се казваше Диана, а той самият наричаше себе си Татко всеки път, когато разговаряше с животинчето.
— Татко е тук, Диана! — извика той, щом гостите си отидоха.
Диана веднага се показа, готова за милувки. Серторий клекна и обхвана с две ръце треперещото й телце, допря устни до гладката кожа на челото й и с едната си ръка задърпа гальовно ухото й. Винаги гонеше животното от къщи, когато разговаряше с легатите си, и сърната униваше, убедена, че е сторила нещо лошо, за да бъде така жестоко наказана от Татко. Изпитваше такова остро чувство на вина, че при всяка нова среща Серторий трябваше да я гали и прегръща по-дълго от обикновено, да й говори мили думи и да я утешава. Иначе тя щеше да се самонакаже, като не докосне храната си. Може би беше естествено при тези обстоятелства, че Серторий отделяше много повече време на Диана, отколкото на старата си съпруга — германката, и сина, който имаше от нея… В крайна сметка у двамата нямаше нищо божествено. Единствено майка си Серторий продължаваше да обича повече от Диана. За съжаление седем години не я беше виждал.
След като остави бялата сърна да рови из сеното (през зимата Оска се губеше под снегове и ледове, животните нямаше къде да пасат), Серторий седна на един голям камък пред задния вход на дома си и се замисли за Помпей. Искаше му се да знае как разсъждава едно дете. Дали в Рим наистина смятаха младежа от Пицен способен да победи него, Серторий? Най-накрая след дълги размисли той си каза, че всичко е плод на Филиповите машинации — старият хитрец бе успял да заблуди и сената, и целия народ. Разбира се, Серторий се осведомяваше какво става в Рим — все още имаше доста приятели, все хора с положение в обществото. Зад дебелата завеса на суланския терор мнозина недоволстваха от режима; понеже се страхуваха да предприемат друго, те бяха поели грижата да държат опозиционера Серторий осведомен за всичко по-важно, което се случваше в Рим. Откакто Помпей бе назначен за началник на армия, тонът на писмата стана доста по-настоятелен — не бяха малко онези, според които евентуална победа на Квинт Серторий над Помпей би му позволила на свой ред да бъде посрещнат от сената като римски диктатор.