При пукването на зората веднага прати хора при Серторий да сключат примирие, та да погребат мъртвите. Врагът се оказа достатъчно великодушен и Помпей успя да премести лагера си от голото поле на място, където имаше питейна вода. Но пък така му остана време да потъне в мрачните си мисли, които го погълнаха напълно; легатите му тичаха вместо него да наглеждат прибирането, преброяването и погребването на мъртъвците в общите ями. Докато те се мъчеха, а малкото здрави войници градяха солидни дървени огради на новия лагер, Помпей не се показваше от палатката си. Едва след залез-слънце, цяло денонощие след катастрофалното поражение, Афраний намери смелост да поиска аудиенция. При това бе достатъчно деликатен да дойде сам.
— Още няколко дни и ще се оправим с мъртъвците — доложи легатът, все едно това не беше чак толкова важно.
Помпей му отвърна със същия, привидно небрежен тон.
— Колко убити имаме, Афраний?
— Десет хиляди души пехота и седемстотин — конница.
— Ранени?
— Пет хиляди души по-тежко ранени, останалите конници са живи и здрави, но пък конете им ги няма. Серторий е предпочел да избие конете вместо хората.
— Което означава, че разполагам с четири легиона пехота, един легион с тежко ранени и осемстотин души, които не мога да използвам като пълноценна конница.
— Така е.
— Положението е много лошо.
Афраний нищо не отговори.
— Той се падаше братовчед на Гай Марий, нали?
— Точно така.
— Предполагам, това обяснява нещата.
— И аз така предполагам.
Дълго време никой от двамата не продума. Най-накрая Помпей наруши мълчанието:
— Как обаче да го обясня на сената?
Афраний се вгледа в лицето на младия си началник — все едно виждаше пред себе си стогодишен старец. Сърцето го заболя, понеже изпитваше искрена обич към младия пълководец — негов покровител, но и приятел. Афраний се страхуваше, че ако не помогне на Помпей да се изправи на крака, ако не се възвърнеше самочувствието му, ако младежът не придобиеше отново досегашната си надменност, душата му щеше да залинее съвсем и той щеше да умре от мъка. Старецът с посивялото лице беше човек, когото той за пръв път виждаше… И който нямаше дълго да живее.
Затова му предложи:
— Ако бях на твое място, щях да прехвърля цялата вина на Метел Пий. Излъжи, че е отказал да дойде в твоята провинция, излъжи, че Серторий те е нападнал с три пъти по-голяма армия.
Помпей се отдръпна ужасен:
— Не, Афраний, не мога да го направя!
— Защо? — смая се той. Досега Помпей не бе изпитвал морални скрупули.
— Защото — обясни му търпеливо Помпей — на мен Метел Пий ще ми е нужен, ако искам да спася нещо от тази испанска авантюра. Загубих близо една трета от войската си, а няма как да поискам подкрепления от сената, преди да съм постигнал поне частичен успех. Освен това е възможно някой жител на Лаврон да избяга през блокадата и да се озове в Рим — неговият разказ ще бъде чут от много хора. Така истината ще се разбере от цял свят тъкмо в най-лошия момент.
— О, разбирам! — отвърна с огромно облекчение Афраний: Помпей не беше започнал изведнъж да изпитва морални предразсъдъци; просто гледаше на фактите такива, каквито са. — Но значи вече имаш идея какво точно ще обясниш на сената.
— Да, да, имам! — тросна се киселият Помпей. — Само че не знам как ще го обясня! Какви думи трябва да използвам, това имам предвид! Варон го няма, а кой друг може да пише като него.
— Мисля — предложи тактично легатът, — че за новина като тази най-добре ще бъде да чуят твоите собствени думи. Любителите на художественото слово в сената просто ще си кажат, че използваш прости думи, за да изложиш фактите. Те така са свикнали да разсъждават и без теб. Колкото до онези, които не четат книги, те изобщо няма да се замислят за стила ти.
Подобно логично и прагматично обяснение повдигна донякъде духа на Помпей. Обаче колко дълбоко беше наранена душата му, Афраний не можеше да каже, тъй като ставаше дума за много неща: за гордостта на Помпей, за увереността му в собствените му сили, за образа му пред обществото, за многобройните му образи пред самия него — толкова много рани трудно щяха да се затворят. Може би щеше да си носи цял живот белезите от преживяното унижение.
И така Помпей седна да съчини сам доклада си пред сената. Постоянната воня на разлагаща се плът допълнително го дразнеше. Стигна дотам в саморазобличаването си, че дори писа за глашатаите, които викаха жителите на Лаврон да наблюдават битката, както и за своите си тактически грешки. Най-накрая прати черновата — надраскана с твърд писец върху восък, на много места нечетлива от твърде многото изтривания, на писаря си, който щеше да препише текста (и да поправи грешките) с мастило. Но писмото остана недовършено, защото и проблемът с Лаврон не беше свършен.