Хиртулей все пак го беше изпреварил и вече го чакаше. Това беше обяснимо, тъй като Ламиний се намираше на не повече от триста километра, докато Метел Пий трябваше да извърви три пъти по-голямо разстояние. Навярно някой жител на Турмули беше пратил съобщение на Серторий, докато Метел прехвърляше Таг, при това е бил забелязал, че римляните продължават похода си на север, не на изток. Серторий беше преценил (както Бабата беше предположил още навремето), че крайната цел на римляните е горното течение на Ибер и че искат да примамят Серторий далеч от морския бряг и от силите на Помпей. А може би Пий имаше дръзкото намерение да удари самото сърце на Серториевите владения. Затова Хиртулей получи заповед да пресече пътя на Бабата, преди да се е добрал до тях. В едно поне Пий беше сигурен — врагът не беше усетил накъде се е насочил в действителност. За да предугади намеренията му, Серторий трябваше да изпитва далеч по-голям респект към Бабата, а той не вярваше в интелектуалните му способности.
Първото, което Метел Пий стори, бе да прибере войската си в добре укрепен лагер. Предпазлив както винаги, той не позволи на легионерите си нито за миг да свалят тежките ризници и шлемове — физическо изпитание, което никой римски войник не обичаше, но в случая нямаше как да избегне при условие, че Хиртулей дебнеше наблизо. Като огромен мравуняк легионерите ровеха, копаеха и засипваха, без да си дават и минутка почивка. Колите, товарният добитък и конете бяха събрани на сигурно в центъра на строя докато отговарящите офицери обозначаваха краищата на лагера, изчисляваха височините на терена и даваха заповеди на спомагателните части. Трийсет и пет хиляди души работеха като един при отлична организация, следвайки изпробваните с векове военни правила. В крайна сметка лагерът беше готов за един-единствен ден, нищо че дължината на всяка страна беше от километър и половина, палисадите бяха осем метра високи и през всеки двеста метра имаше бойна кула — дори дълбокият шест метра защитен ров имаше с какво да стресне врага. Едва когато четирите порти от дебели дървени греди бяха здраво залостени и часовите застанаха на пост, Пий можа да си отдъхне с облекчение — армията му беше на сигурно място.
И все пак денят не беше минал без инциденти. Луций Хиртулей беше решил, че няма да е любезно от страна на Бабата да се обгражда с толкова дълбоки ровове и толкова високи палисади, затова беше извел конницата от своя лагер и беше опитал със сила да прекъсне строителните работи на врага. Но Метел Пий ненапразно беше прекарал три години и половина в Испания: вече започваше да мисли като испанец. Много преди да достигне Сеговия, той беше отделил шестстотин души от нумидийската си конница, които трябваше да следват армията отдалеч и да не се показват. Заповядано им беше да си намерят удобна позиция, от която да наблюдават движенията на Хиртулей. Когато испанската конница се приближи на опасно разстояние до недостроения лагер, нумидийците на свой ред се показаха и я погнаха обратно към Сеговия.
В продължение на осем дни нищо не се случи. Войниците трябваше да си починат, да се чувстват защитени от всякакви вражи нападения, да спят спокойно през нощта и да прекарват деня си в упражнения и безгрижна почивка. От своята палатка в самия център на лагера (двете перпендикулярни алеи в лагера бяха кръстосани нарочно в подножието на малка могила, та да може Пий да вижда над палатките и оградите) Прасчо постоянно излизаше на разходки напред-назад из различните легиони, за да види в какво състояние са кожените платнища на войнишките палатки или дървените бараки на офицерите, разговаряше с всички — от легатите до най-нисшите чинове, обясняваше им плановете си, за да им докаже, че им има пълно доверие.
Метел Пий не беше сърдечен човек, нито общуваше лесно с подчинените си; но пък и не беше толкова неразговорлив, та да отблъсне всякаква близост с войската. Откакто преди битката при Бетис бе доказал колко грижовен може да бъде с армията, войниците се бяха научили да гледат по друг начин на началника си; в началото по-срамежливо, но с времето по-открито, те даваха израз на своята признателност. Гледаха на Пий с искрена обич и му повтаряха колко са му признателни, че успя с предвидливост да ги направи победители в едно решително сражение. За легионерите не беше от значение фактът, че положителното отношение на началника им към тях се дължи единствено на прагматични подбуди, че не се е влюбил изведнъж в тях, ами просто иска да ги използва максимално срещу Хиртулей. Войниците вече добре познаваха Метел Пий: той се бе оказал една сприхава, но все пак добра баба, която знаеше как да се грижи за своите внучета — римските легионери.