Щом центурионите решиха, че войската си е отпочинала достатъчно след успешната битка, Метел Пий поведе легионите на югоизток, към устието на река Сукрон. Времето изискваше да мине напряко през внушителния планински масив оттатък Сеговия. Склоновете на Юга Карпетана (както се наричаше планината) се оказаха стръмни, но не и недостъпни дори за тежките волски каруци. В крайна сметка планинската отсечка беше не повече от четирийсет километра дълга. След Сеговия идваше Миак, а след Миак — Сертобрига. Метел Пий обаче заобиколи двата града далеч от юг, та дори да го забележеха от стените им, да решат, че Луций Хиртулей и испанската му армия се завръщат в Ламиний.
Нататък легионите навлязоха в толкова суха и пустинна област, че дори овце не се виждаха. Това, което спасяваше човека, бяха няколкото речни корита, които не бяха пресъхнали все още. А и разстоянието до бреговете на Сукрон не беше толкова голямо, та да се изложи армията на опасност от гибел. Разбира се, жегата беше страшна. Затова Метел се придвижваше само нощем, а през деня оставяше войниците си да си почиват в палатките.
Пий никога нямаше да си обясни какъв точно инстинкт му подсказа да прекоси Сукрон веднага щом се озове край водите на реката: надолу по течението бреговете се оказаха песъчливи, а дъното на реката — коварно; щяха да са му нужни дни да намери подходящ брод. За късмет той се намираше от северната страна на реката, когато малко преди залез-слънце войниците му, отпочинали след дневната дрямка, дочуха в далечината непогрешимия звън от оръжия. В предпоследния ден от квинктил някой някъде воюваше.
Цял ден — от зори до един час преди залез-слънце — Квинт Серторий беше наблюдавал строените в бойни редици легиони на Помпей и се чудеше дали противникът ще устои на напрежението, или ще избере да се оттегли. Искаше му се Помпей да предпочете второто: щом обърнеше гръб на Серторий, Малкия горчиво щеше да съжалява за грешката си. Но той или се оказваше по-умен, или просто съдбата го закриляше и му шепнеше на ухото да чака, пък дори под палещите лъчи на слънцето.
Нещата не се развиваха добре за Серторий, нищо че все още се радваше на големи предимства — превъзходството на войската му, свикнала на испанските горещини, обилните водоеми, край които бе издигнал лагерите си, доброто познаване на околния терен. Но в същото време той продължаваше да стои без вест от Луций Хиртулей. Откакто легатът му се беше окопал край Сеговия, до него беше дошло едно-единствено писмо: че Метел Пий още не се бил появил, но Хиртулей щял да го изчака още трийсет дни, преди да се присъедини отново към Серторий. Но съгледвачите му по околните височини така и не бяха зърнали облаците прах, които да издадат приближаването на Хиртулей. Серторий беше отчаян, защото Диана беше изчезнала.
Малката бяла сърна не се беше отделила от покровителя си през целия път от Оска до бреговете на Сукрон, не се беше уплашила нито за миг от врявата и праха, които легионите вдигаха, нито от убийствените лъчи на слънцето (които не би трябвало да понасят на един албинос, но очевидно божествените сили я пазеха). И изведнъж, след като Серторий разположи войските си край реката, а Херений и Перперна спряха при Валенция, за да намалят удара на Помпеевата армия, Диана се изгуби. Серторий се беше прибрал да спи в палатката си убеден, че животното дреме на овчата кожа до походното му легло, но на сутринта се оказа, че е сам.
В началото не се разтревожи от отсъствието на сърната. Животното беше добре дресирано да не цапа къщата с нечистотиите си, затова Серторий реши, че се е отдалечило да се отдаде на природните си нужди. Но когато господарят й сядаше да закусва, сърната винаги идваше да му прави компания — особено в разгара на летните горещини, когато огладняваше най-силно след нощната почивка. А Диана не се прибра да закусва.
Това се беше случило преди трийсет и три дни. Без да споделя с никого тревогата си, той обиколи полето край лагера. Най-накрая се принуди да пита подчинените си не са ли виждали сърната му. Новината бързо се разпространи из целия лагер — все едно гръм беше ударил от ясно небе. Не остана войник в целия лагер, който да не търси като луд изчезналото животинче. Най-накрая Серторий огласи заповедта си, че не бива да нарушават дисциплината при никакви обстоятелства — дори ако той самият изчезне.
Животното означаваше много, особено за испанците. С всеки изминал ден от изчезването на сърната войниците униваха. А след неочаквания и неоправдан разгром при Валенция, когато Перперна отказа да се подчинява на лоялния към Серторий Гай Херений, бяха уплашени. Серторий добре разбираше, че вината за поражението е у Перперна, но войниците бяха убедени, че всичко е заради изчезването на Диана. Бялата сърна символизираше късмета на Серторий, а сега късметът го нямаше.