Малкия и Бабата, както научи Серторий, решили, че няма смисъл да продължават похода на юг. След като разчистили бойното поле и обрали всички хранителни припаси на беззащитния Сетабис, двамата поели с войските си на север. Е, няма как, добре се измъкваха. Вече беше секстил, а римляните ги чакаше доста път, преди Малкия да успее да се прибере на сигурно в някой зимен лагер. Но какво ли смяташе да прави Бабата? Щеше ли да се прибере в Далечна Испания, или щеше да продължи на север заедно с Малкия? Квинт Серторий едва сега си даде сметка за умората, която го беше налегнала, но не знаеше как да се отърси от нея. Във всеки случай си каза, че се е възстановил достатъчно, за да подгони Бабата и Малкия. Щеше да избягва откритото сражение, но и нямаше да им даде миг покой.
Лагерът му беше съборен и войската му потегли отново на поход. Предните отряди видяха двете деца, дошли да търсят Квинт Серторий. Босите им крака бяха толкова мръсни, че дори мургавите им телца изглеждаха по-светли от тях. И двете деца носеха лъскави златни обици на ушите и носа. Вързана с въже през врата, между тях пристъпваше и малка кафява сърничка, цялата в кал. Квинт Серторий се просълзи — колко мили дечица! Бяха научили за загубата на бялата сърна, която богинята му беше пратила, и сега идваха да му предложат своето животинче в замяна.
Той клекна, за да се изравни с децата. Беше се обърнал някак настрана, за да не ги изплаши с изваденото си око. За голяма негова изненада при приближаването му сърната започна да подскача и да се опитва да се отскубне от въжето. Изглежда, животните продължаваха да чувстват Квинт Серторий близък!
— Донесли сте ми сърната си? — попита той децата. — Благодаря, благодаря! Но не мога да я задържа. Трябва да вървя да се бия с римляните, затова по-добре я задръжте при себе си.
— Но сърната е твоя — каза момиченцето.
— Моя ли? О, не! Моята беше бяла.
— Тази е бяла — отвърна то, плю в дланта си и потърка козината на сърната. — Виждаш ли?
В този миг животното успя да се измъкне и се втурна към Серторий. Без да скрива сълзите, които обливаха дясната страна на лицето му — там беше здравото му око, — Серторий прегърна сърната и я разцелува.
— Диана! Моята Диана! Диана, Диана!
Децата бяха отпратени заедно със скъпоценното въже, една торба злато и един роб, който да отнесе златото лично на родителите им. Квинт Серторий изми сърната в близкия извор и загрижено я огледа. Каквато и да е била причината за внезапното й изчезване, животът й никак не е бил лек. Сигурно дива котка я беше нападнала — личеше от недобре зарасналите белези от нокти. Някой се беше хвърлил на гърба на Диана и се беше опитал да я омаломощи под тежестта си. Как сърната се е измъкнала, само богинята Диана знаеше… А може би само тя я беше спасила. Копитцата на животното бяха ожулени и одраскани, ушите му, както и муцуната бяха жестоко издрани. Децата намерили сърната, докато пасели овцете си — бедното животно веднага се било присламчило към тях и било завряло муцуна в шепите на момичето.
— Е, Диана — каза Серторий, след като положи сърната в отделен сандък на една от каруците, — надявам се, разбрала си сама, че волният живот не е за теб. Да не си надушила някой сръндак? Или кучетата са те прогонили? За в бъдеще, момичето ми, ще пътуваш така. Не мога да си позволя пак да те изгубя.
Вестта за намирането на сърната бързо се разнесе навсякъде, все едно птички я бяха разнесли! Диана се беше върнала! Значи и късметът на Серторий щеше да се върне.
Помпей и Метел Пий оставиха Валенция и продължиха да се изтеглят на север към Сагунт. С храната, която бяха конфискували от Сетабис (освен храна друго не бяха намерили), попълниха оределите си запаси, а също и с плячката от Валенция, която Помпей беше прибрал в изоставената кариера край града. Бяха се споразумели да продължат заедно по крайбрежието до Емпория: оттам Метел Пий щеше да се прехвърли да презимува в Нарбонска Галия. Макар войниците му да не се бяха оплакали от близо двете хиляди километра, които бяха извървели, за да помагат на Помпей, Прасчо си каза, че още седемстотин километра преход ще им дойде много. Освен това искаше да е близо до събитията идната пролет, а знаеше, че след унищожаването на испанската армия те няма да се разиграват в Далечна Испания, а в околностите на Оска.
От Сагунт при двамата пристигнаха пратеници, които ги уведомяваха, че градът ще им помогне и че населението било на римска страна. Това не беше изненада: именно близките отношения на Сагунт с Рим (и Масилия) бяха станали повод за избухването на Втората пуническа война сто и петдесет години по-рано. Храна, разбира се, градът трудно би могъл да предложи. Реколтата беше оскъдна, тъй като зимните дъждове не бяха достатъчно обилни, за да напоят добре покълналите класове, а и пролетта се бе оказала необичайно суха.