Затова се налагаше двете армии да стигнат възможно най-бързо поречието на Ибер, където жътвата беше по-късно и реколтата — по-богата. Ако римляните успееха да стигнат областта до края на секстил, житото щеше да е за тях, а не за Серторий. Затова Помпей и Метел само благодариха на пратениците от Сагунт. Нямаше смисъл да се бавят излишно.
Раната на бедрото на Помпей зарастваше, но бавно, тъй като го бяха пронизали с нащърбено копие. Лекарите го бяха шили, но и така раната трябваше да заздравява с месеци, преди Помпей да може да стъпва с цяла тежест на крака си. Но както Прасчо забеляза, младежът беше ядосан не толкова заради себе си, колкото заради смъртта на „държавния“ си кон. Един кон беше по-красива гледа от някакъв си човешки крак, а като „държавния“ Помпей не можеше да намери другаде, освен в земите на сабиняните. Испанските коне бяха дребни и недохранени.
Помпей отново бе отчаян, което също не беше изненада. Метел Пий не само че го беше спасил от сигурно поражение, но беше убил най-добрия офицер на Серторий и беше избил най-страховитата му армия. Дори в собствената армия на Помпей легатите му Луций Афраний, Марк Петрей и новодошлият Луций Титурий Сабин се бяха представили по-добре от началника си. Колкото и да се оправдаваше пред себе си с личната ненавист, която Серторий изпитваше към него — заради която цялата тежест на боя беше паднала върху неговите плещи, — Помпей си даваше сметка, че не отговаряше на очакванията. А сега, както му съобщаваха съгледвачите, изменникът-марианец се беше закачил като опашка зад тях и без съмнение очакваше сгодния момент да ги удари. Хората му изневиделица нападаха отрядите, отделили се да търсят фураж. Помпей обаче вече беше свикнал с испанските предизвикателства и не позволи армията му да пострада повече от тази на Метел Пий. Но пък, от друга страна, хранителните запаси намаляваха.
Неочаквано римските легиони налетяха на армията на Серторий, която ги беше засякла скоро след Сагунт. Серторий реши да приеме сражението, като отново нареди собствените си сили лице в лице с тези на Помпей. За него Помпей беше слабото място на римляните, не Метел Пий.
Стратегията му се оказа погрешна. Щеше да постъпи по-добре, ако се бе заел лично с Метел Пий, оставяйки неориентирания Помпей на Перперна; Помпей пак трябваше да бъде носен от войниците си, само и само да не го обвинят, че като Ахил се е прибрал обиден в палатката си, докато другарите му гинат. Сблъсъкът започна в ранния следобед и до падането на нощта всичко беше решено. Макар да бе леко ранен в ръката, Метел Пий успя да изнесе и този път голямата тежест. Нанесе огромни загуби на Перперна — пет хиляди души, без да дава съществени жертви. Лошият късмет на Помпей продължаваше да го следва: конницата му беше избита до крак, а от пехотата изгуби шест хиляди души — легион и половина. Това, че като цяло римляните се смятаха за победители, се дължеше на загубите на Перперна и на трите хиляди Серториеви легионери, които загинаха в боя.
— Ще опита пак призори — предположи Прасчо, който беше дошъл да види ранения си колега.
— Ще се оттегли — възрази Помпей. — Нещата не се развиха добре за него, а Перперна направо загази.
— Ще опита пак, Гней Помпей, познавам го.
И за огромно неудовлетворение на Помпей Прасчо отново се оказа прав!
Серторий нападна пак на сутринта, решен да измъкне победата на всяка цена. Този път поправи грешката си и съсредоточи основните си сили срещу Метел Пий, атакувайки лагера му с първите сияния на зората. Но Бабата го чакаше. Беше прибрал в своя лагер и армията на Помпей, така че бързо го отблъсна. Сякаш подмладен от успехите си, Метел Пий се втурна да гони Серторий към Сагунт, докато раненият Помпей трябваше да чака новини в палатката си.
Последната схватка беше завършила с лична драма за него. В разгара на сражението бе загинал Гай Мемий — негов зет, приятел и квестор. Това беше първият висшестоящ офицер в щаба на Помпей, който умираше на бойното поле.
Докато Помпей плачеше по изгубения другар в каруцата си, Метел Пий пое общото командване на армията и продължи на север. Плановете на Серторий и Перперна не го интересуваха: те навярно сега си отмъщаваха на изоставения Сагунт. Не можеха да се задържат дълго по крайбрежието — Сагунт нямаше с какво да изхрани себе си, камо ли армията на Серторий.