— Сред свидетелите има жертви?
— Десетки жертви. Хора с неподкупен морал и високо положение. Някои са с извадени очи, други с отрязани уши, или езици. Има хора без ръце, без крака, без гениталии, изкормени жени, хора, на които са отсечени ръцете от рамото, или е одрана кожата, или по няколко неща наведнъж. Този се оказа същински звяр. Също както и подчинените му, но те не са важни, тъй като не са аристократи.
— Значи жертвите му са оживявали.
— Повечето оживяха, така е. Разбираш ли, Антоний е смятал, че мъчението е изкуство. А изкуството се състои в това да причиниш възможно най-силна болка и да оставиш жертвата възможно най-осакатена, без да причиниш смъртта й. Най-голяма радост за Антоний беше да се върне някой ден в града, в който е извършвал гадостите си, и да се увери, че жертвите му са все още живи.
— Е, по принцип не би трябвало точно аз да се захващам с такова дело, но след това, което научих, но не мога да откажа — рече Цезар.
— Защо не трябва ти да се захващаш? С какво си по-специален?
— По-големият брат на Хибрида, Марк, е женен за моя втора братовчедка, дъщерята на Луций Цезар — консула, когото по-късно уби Гай Марий. Двамата имат три деца — племенници на същия този Хибрида. В Рим, Ификрате, се смята за неетично човек да съди свои роднини.
— Но дали имаш роднинска връзка със самия Гай Антоний Хибрида? Братовчедка ти не е омъжена за него.
— Така е и тъкмо това ще ме оправдае донякъде, ако поема делото. Но мнозина ще ме, порицаят. Кръвната връзка минава през трите деца на Юлия.
В крайна сметка Цезар реши да обсъди въпроса с Луций Декумий.
— Ти знаеш всякакви страшни истории, татенце, но дали си чувал за това?
Луций Декумий беше надарен с такива качества, че като млад старееше, а като стар младееше. Човек никога не би могъл да познае истинската му възраст. След много пресмятания Цезар определяше, че е около шейсетте.
— Абе, подочувал съм туй-онуй. Робите му не издържат повече от шест месеца, но човек никога не го вижда да ги погребва. Винаги ставам подозрителен, когато не виждам да погребват човека. Това може да означава всякакви гадости.
— Няма по-долно престъпление от това да посягаш на робите!
— Да, така са те учили, Цезаре. Ти имаш най-добрата майка на света, тя те е научила добре.
— Това не е въпрос на възпитание! — ядоса се Цезар. — Всичко е от природата на самия човек. Бих разбрал подобни извращения, ако ги беше извършил някой варварин — различните божества, обичаите и традициите изискват от варварите неща, които римляните от векове са престанали да вършат. Само като си помисля, че един римски нобил, един Антоний, е изпитвал удоволствие от извършването на такива жестокости, о, татенце, и сега ми е трудно да го повярвам!
Но Луций Декумий мъдро го изгледа.
— Всичко е около тебе, Цезаре, знаеш, че е тъй. Може би не толкова ужасно, но това е, защото хората ги е страх да не ги хванат. Помисли малко! Този Антоний Хибрида, ами той е римски нобил, както сам казваш. Съдът и потеклото го пазят. От какво да се страхува? Виж, ако всички не са като него, то е, защото другите се страхуват. Страх ги е да не ги хванат, да не ги накажат. Колкото по-високо стърчи човек, толкова по-ниско ще падне. Но понякога има едни такива хора, дето каквото искат, получават, каквито искат, става, и никой нищо не може да им каже. Като тоя Антоний Хибрида. Не знам да има много приятели. Много приятели може и да няма, но тук-там приятел винаги ще се намери, Цезаре. Винаги.
— Да, прав си. Разбира се, че си прав. — Той сведе очи и се замисли. — Но ако разбирам нещо от думите ти, то е, че такива хора трябва да бъдат поставени на мястото им. Трябва да ги накажем.
— Освен ако не искаш и ти да си като тях. Оставяш единия да прави каквото иска, догодина двама са като него.
— Затова трябва да му видя сметката. Но няма да е лесно.
— Няма да е лесно.
— Освен зловещи слухове за изчезнали роби, дали си чувал нещо повече за него, татенце?
— Не много, освен че го мразят. Търговците го мразят, обикновените хора. Върви например по улицата и щипне някое хубаво момиче. Толкова силно щипе, че боли.