— А какво търси моята братовчедка Юлия в тази среда?
— Питай майка си, Цезаре, не мен.
— Не мога питам майка си, Луций Декумий.
Луций Декумий се замисли и след малко кимна в съгласие.
— Да, наистина, не можеш. Ами, тая Юлия е глупава жена, във всеки случай не е от умните Юлии. Нейният Антоний не е жесток като брат си. Просто не мисли. Не възпитава синовете си.
— Искаш да кажеш, че синовете му са гаменчета?
— Истински вагабонти.
— Чакай да се сетя… Марк, Гай, Луций. О, като не помня семейни клюки! Там е работата, че никога не слушам какво си приказват жените. Майка ми веднага щеше да се сети… Но тя е много умна, татенце, веднага ще иска да научи защо се интересувам от братовчедите. А като научи, няма да ми позволи да поема делото. И ще се скараме. По-добре да научи в последния момент, когато я поставя пред свършен факт. — Цезар тъжно въздъхна. — По-добре ми разкажи повече за племенниците на Хибрида.
Възрастният човек присви очи и направи кисела физиономия.
— Виждам ги често из Субура. Не трябва да ги пускат сами, без педагог или слуга, но ей ги на, правят каквото си щат. Крадат храна от магазините, не че им трябва, ей — така пакост да вършат.
— Колко са големи?
— Не мога да ти кажа, но Марк, изглежда, е на дванайсет, а умът му е на малко дете. Значи трябва да е на седем-осем. Другите са по-малки.
— Да, всички Антонии са трудни характери. Предполагам, че бащата не е много богат.
— Едва свързва двата края.
— Значи няма да му сторя услуга, ако осъдя брат му.
— Няма.
— Но иначе трябва да поема делото.
— Зная!
— Това, от което имам нужда, са повече свидетели. По възможност свободни люде, мъже, жени, деца, все едно. Но нека са готови да свидетелстват. Не може да не върши мръсотии и тук. А сред жертвите едва ли всички са роби.
— Ще потърся, Цезаре.
Още щом се появи на вратата, жените вкъщи усетиха, че Цезар има неприятности, но нито Аврелия, нито Цинила посмяха да попитат. При нормални обстоятелства майка му би се престрашила, но напоследък цялото й внимание беше заето от бебето, затова настроенията на Цезар не я вълнуваха чак толкова. А така и той си спести неприятния разговор около Гай Антоний Хибрида, чиито племенници им бяха братовчеди.
Логично бе да започне делото в съда за убийствата, но колкото повече обмисляше случая, толкова повече се убеждаваше, че въпросното съдилище не е подходящо. Най-малкото заради председателя му — претора Марк Юний Юнк, който ненавиждаше длъжността си: съдът по убийствата не беше престижен, по закон негов председател трябваше да бъде бивш едил, а ето че никой не беше пожелал и бяха назначили Юнк насила. Пък и двамата с Цезар вече се бяха скарали покрай едно дело, разглеждано през януари. Друга причина беше чуждото гражданство на ищците. За всеки съд щеше да е трудно да издаде присъда в полза на чужденци, когато обвиняемият е не само римлянин, но човек от висшето общество. Макар клиентите му да говореха, че не държат на всяка цена да спечелят делото, Цезар се тревожеше от друго: нуждаеха се от публичност, но Юнк щеше да проведе процеса далеч от публиката, съдебните заседатели щяха да бъдат настанени на място, където никой да не разбере какво става. А най-лошото бе, че през последните месеци форумът се беше превърнал в поле за постоянна изява на народния трибун Гней Сициний, който не се уморяваше да настоява за старите правомощия на трибуните. Никой от постоянните зяпачи не се интересуваше от друго, особено след като Сициний влезе в неписаната книга с политически бисери.
— Защо — не беше издържал консулът Гай Скрибоний Курион, — постоянно притесняваш мен и колегата ми Гней Октавий. Защо притесняваш преторите, едилите, другите народни трибуни, Публий Цетег, всички консуларни сенатори и изобщо знатни люде, та дори банкера Тит Атик и квесторите! И защо след всичко това никога и по никакъв повод дума не обелваш по адрес на Марк Лициний Крас? Да не би Марк Крас да не е достоен за твоя остър език? Или просто Марк Крас стои зад теб и ти пълни гушата? Хайде, Сициний, кажи защо пропускаш Крас?
Сициний добре знаеше, че Курион и Крас не се долюбват, но се замисли над въпроса и накрая заяви:
— Защото Марк Крас има слама около двата си рога!
Публиката се запревива от смях, защото шегата беше много сполучлива. В Рим имаше обичай, ако някой вол напада хората, рогът, с който мушка, да бъде обвит със слама, та чуждите хора да се пазят. Случеше ли се волът да има слама около двата рога, всички го отбягваха като прокажен. В този смисъл шегата би била безвкусна и груба, ако Марк Крас не се славеше със своето волско изражение на дълбоко безразличие и привидно добродушие. Никой не се и съмняваше, че в действителност на него трябва да му се увие слама на двата рога.