— На мен виното не ми е противно като вкус — оправда се Цезар, — но държа да не губя контрол над себе си.
— Но когато се събудиш на другия ден, приятното чувство те преследва до вечерта! — възкликна Полигон.
Римлянинът се усмихна.
— С мен не е точно така.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами например това, скъпи приятелю, че ще гледам да се събудя напълно трезвен и физически пълноценен в деня, когато отплавам заедно с бойната ескадра, превзема този град и те поема на свой ред под грижите си. Мога да те уверя, че когато те видя окован във вериги, ще се чувствам много по-добре от мига, в който съм се събудил — трезвен или пиян, все тая! Но дори това е нещо относително. Защото в деня, когато те разпъна на кръст, Полигоне, ще се чувствам още по-добре.
Пиратът избухна в невъздържан смях.
— Цезаре, ти си най-забавният гостенин, когото съм приемал в дома си! Ти си човек с чувство за хумор!
— Много мило да го чуя. Но за жалост няма да се смееш, когато увиснеш на кръста, приятелю.
— Това няма да се случи никога.
— Ще се случи.
Полигон се облегна на кушетката и отново се засмя — беше се превърнал в някаква неясна плетеница от злато и пурпур, които криеха не само тялото му, но дори ръцете и гърлото му.
— Да не мислиш, че не съм забелязал колко обстойно изследваше брега? Това са глупости, Цезаре! Никой не може да намери сам това място!
— Щом ти можеш, значи ще може и друг.
— Да, но аз съм идвал хиляда пъти. Първите стотина съм се губил като малко дете.
— Не се и съмнявам. Все пак не си интелигентен колкото мен.
Този път Полигон се засегна. Изправи се на кушетката и троснато отсече:
— Достатъчно интелигентен, за да заловя римски сенатор! И да измъкна петдесет таланта покрай него!
— Рибата е още в морето…
— Ако не я хвана, то ти ще влезеш в тигана вместо нея.
Скоро след това Полигон се оттегли, оставяйки Цезар сам да си търси стаята. Там го чакаше красиво момиче — прекрасен подарък от домакина. Младежът за всеки случай прати Деметрий да се увери, че се е изкъпала.
В продължение на четирийсет дни Цезар остана заложник в скривалището на пиратите. Никой не му забраняваше да се разхожда из града, да разговаря, с когото пожелае. Славата му се разнесе от единия до другия край на малката котловина, скоро всички научиха как младият заложник се канел да се върне още щом получи свободата си, за да залови пиратите и ги разпъне всички на кръст.
— Не, не, всички, само мъжете! — усмихваше се Цезар на жените, които се тълпяха около него. — Как бих могъл да разпъна на кръст красавица като тази тук?
— Тогава как смяташ да постъпиш с нас? — попита най-смелата от жените и го изгледа предизвикателно.
— Ще ви продам. Колко жени и деца има на острова?
— Хиляда.
— Хиляда. На който и пазар за роби да ви пратя, средната цена ще е, да речем, триста сестерции на човек… Така ще имам достатъчно пари да се разплатя с добрите хора, които съберат парите за откупа ми, дори ще им ги върна с лихва. Но тук има доста по-голям брой красиви жени, отколкото човек би очаквал да срещне в такова малко градче. Затова смятам, че средната цена ще бъде около две хиляди сестерции. А това означава, че хората, които ме освободят, ще имат печалба.
Жените се разотидоха, без да крият насмешките си. Този наистина си го биваше!
В действителност всички го харесваха. Пленникът беше мил, любезен, топлосърдечен… Никога не показваше признаци на страх или мъка. Шегуваше се с всички, при това толкова често повтаряше смешката си как щял да разпъне мъжете на кръст, а жените да продаде в робство, че това стана като шега на целия град. Очите му хвърляха весели искрици, устните му се усмихваха, а от всички най-много той самият се смееше на шегите си. Първото момиче го хвалеше навсякъде какъв страхотен мъж се оказал в леглото. Мъжете скоро се успокоиха — заложникът беше човек със скрупули, никога не посягаше на жена, която е била от дълго време с един и същи любовник.