— Слагам рога само на хора в моето положение — обясняваше той с господарския си тон, да не забравят, че е римски аристократ.
— Сиреч на своите приятели — подиграваха му се някои.
— Не, на своите врагове — обясняваше невъзмутимо Цезар.
— Е, да не би ние да не сме твои врагове?
— Врагове, да. Но не сте в моето положение, вие сте просто паплач! — отвръщаше презрително заложникът.
При което слушателите му прихваха да се смеят. Беше им приятно да го слушат как ги обижда със своя възпитан и любезен тон.
Най-накрая, докато вечеряха заедно в дома на Полигон, главатарят на пиратите въздъхна:
— Ще ми е мъчно, когато си отидеш, Цезаре.
— Аха-а! Откупът е бил събран.
— Твоят слуга ще го донесе утре.
— Как успяхте да си уредите среща? След като мястото е неоткриваемо, значи той трябва да бъде доведен.
— О, той е бил придружаван през цялото време от мои хора. Когато и последният талант намерил място в торбата, те ми пратиха съобщение. Ще бъдат тук утре по обяд.
— И тогава ще мога да си замина?
— Да.
— Ами какво ще стане с кораба, който бях наел?
— И той ще си замине.
— Капитанът? Моряците?
— Те ще те чакат на борда. Ще отплаваш по здрач в запад, на посока.
— Значи си включил цената на кораба в общия откуп?
— Не! — учуди се Полигон. — Капитанът трябваше да намери десет таланта откуп за себе си, кораба и моряците.
— Аха! — кимна многозначително Цезар. — Още един дълг, който трябва да върна.
Както беше обещано, Бургунд се появи на другия ден по обяд. Бяха станали точно четирийсет дни от пленяването на Цезар.
— Кардикса няма да ми забрани да виждам синовете си — радваше се Бургунд и бършеше сълзите си. — Изглеждаш добре, Цезаре.
— Домакините бяха любезни. От кого събра откупа?
— Половината от Патара, половината от Ксантос. Не се зарадваха особено, но не посмяха да откажат. Не и толкова скоро след заминаването на Вация.
— Ще си получат парите обратно, при това доста по-скоро, отколкото очакват.
Целият пиратски град се събра да изпрати Цезар. Някои от жените открито плачеха при раздялата. Плачеше и Полигон.
— Никога няма да попадна на заложник като теб! — въздъхна той.
— Това е самата истина — усмихна се римлянинът. — Пиратството ти е към своя край, приятелю. Ще се върна преди идването на пролетта.
Както обикновено и този път Полигон прие думите му като шега и дълго време се смя сам на малкия пясъчен плаж, докато капитанът обръщаше кораба си на запад. Почти нищо не виждаше в сумрака.
— Недей да спираш, капитане! — извика му пиратският главатар от брега. — Ако се бавиш без причина, ще се наложи да пратя хората си да те гонят!
Иззад планинския рид на изток се появи малък платноход — хемиолия — достатъчно бърза и маневрена да преследва всеки кораб по морето.
Но на сутринта, когато се огледаха, бегълците не видяха кораб зад себе си. Насреща им беше устието на реката и град Патара.
— А сега да успокоим хората, че ще си получат обратно парите — обърна се Цезар към капитана. — Между другото ще ти възстановя десетте таланта, които е трябвало да дадеш за кораба и екипажа си.
Капитанът очевидно не вярваше, че Цезар може сам да му възстанови парите.
— Злощастно пътуване! — промърмори той вместо отговор.
— Имаш думата ми, че когато отплаваш обратно за Византион, ще съм върнал усмивката на лицето ти. А сега ме остави на брега — нареди Цезар.
Посещението му беше кратко и делово. Още на другата сутрин, преди да са успели да качат животните на палубата, Цезар вече беше готов и чакаше с нетърпение да отплават. С него беше и цялата му прислуга, прекарала времето в Патара.
— Хайде, капитане, по-бързо!
— Къде отиваме? В Родос?
— Разбира се, че в Родос.
Пътуването до острова им отне три дни. Първата нощ прекараха в Телмесос, а втората — в Кавнос. Цезар не позволи да свалят конете и мулетата на брега.
— Много бързам, нищо няма да им стане, ако постоят на борда. Това си е то, късметът — фортуна няма да ме изостави и сега. Благодарение на опита си в събирането на ескадри знам точно къде да отида в Родос и с кого да разговарям!
Така си беше. По-малко от два часа му бяха нужни да събере при себе си всички, с които искаше да разговаря.