Цезар нае кон и пътува до Пергам по суша през топяща, та се от жега Мала Азия. Бургунд и Деметрий едва успяваха да го следват. Цезар беше до такава степен бесен, че дори не мислеше да почива. Беше станал безчувствен не само към околния свят, но и към самия себе си. Прибра се в Пергам само седем дни след като беше отплавал за Никомидия, и два дни преди родоския кораб, който беше оставил в Никомидия и сега се намираше някъде из Хелеспонта.
— Всичко е наред! — каза той при пристигането си на проквестора Помпей. — Надявах се да заваря кръстовете готови! Нямам време за губене.
— Да завариш кръстовете ли? — учуди се той. — Защо да правя кръстове при условие, че Марк Юний Юнк ще продава пленниците за пари?
— Той наистина имаше такова намерение — подхвърли небрежно Цезар, — но след като му обясних как съм им дал дума, че ще бъдат разпнати, ми влезе в положението. Затова да се залавяме веднага за работа! Трябваше да започна курсовете си при Аполоний Молон още преди два месеца. Времето лети, Помпей, затова да не го оставяме да ни избяга!
Удивеният проквестор беше впрегнат на работа, както и прекият му началник Юнк не смееше да го товари. Но колкото и да се стараеше, Цезар все оставаше недоволен, докато най-накрая не благоволи да купи дървения материал за своя сметка и не накара пиратите сами да си сковат кръстовете.
— И да ги направите, както трябва, паплач ненавистна, защото вие, ще висите на тях! Няма нищо по-лошо от това човек да виси с дни на кръста и да не може да умре, защото го е домързяло да си скове кръста, както трябва.
— Защо управителят не пожела да ни продаде в робство? — попита Полигон, който в живота си не беше държал чук и се бавеше ужасно. — Бях сигурен, че така ще постъпи.
— Значи не си познал — отговори му Цезар. Взе инструментите от ръцете му и започна сам да кове. — Как изобщо си могъл да си „изковеш“ пиратската кариера, Полигоне? Та ти си абсолютен бездарник!
— Някои хора — обясни Полигон, като се облегна на лопатата — се издигат в обществото именно защото са бездарни.
Цезар се изправи с готовия кръст.
— Не и аз!
— Разбрах го преди няколко дни — тъжно въздъхна пиратът.
— Хайде, започвай да копаеш!
— За какво служат тези? — попита Полигон, след като Цезар от нетърпение взе и лопатата и му каза да донесе дървените летви.
— Това са клинове — изсумтя той. — Първо изравяме достатъчно дебела дупка, така че да може да издържи тежестта на кръста и на човека на него. Но понеже тук почвата е твърде ронлива и няма да издържи дълго време на теглото ти, кръстът трябва да се укрепи с клинове. Освен това, след като умреш, клиновете позволяват по-лесно кръстът да бъде изровен. И вместо да ги оставя да изгният или да ги сече без нужда, управителят ще си има готови петстотин здрави дървени кръста, на които да разпъне следващите заловени пирати, които му доведа.
— Ти няма ли да починеш?
— Имам достатъчно сила да работя и говоря едновременно, не ми е нужна почивка. Хайде, Полигоне, помогни да забучим смъртния ти одър по-надълбоко в земята… А така! — Цезар се изправи. — Сега забий един клин ето тук. Виждаш ли, кръстът стои килнат. — Остави лопатата и грабна чука. — Не, от другата страна! Оттам, накъдето виси! Ама теб май за нищо не те бива!
— Аз може от дърводелство да не разбирам — ухили се Полигон, — но затова пък ме бива да накарам екзекутора си да ми сглоби кръста!
Цезар се засмя.
— Да не мислиш, че не съм забелязал? И все пак всяко удоволствие си има цена. Ти като пират трябва да го знаеш по-добре от всички.
Усмивката на Полигон угасна.
— Каква цена?
— На останалите ще им строшим пищялите, така ще умрат много бързо. А на теб аз ще ти скова и летва, на която да стъпят краката ти. Така няма да увиснеш много бързо. Ще минат няколко дни, преди да умреш, Полигоне!
Когато родоската галера, която беше последвала Цезар по море, влезе в устието на реката и пергамското пристанище, гребците ахнаха от ужас. Хора умираха и в Родос някои от тях — наказани със смърт. Но римското правосъдие не беше разпространено сред родосци — те бяха само съюзници на Рим, не поданици на държавата. Затова петстотинте кръста насред полето бяха за тях гледка, колкото потресаваща, толкова и необяснима. Цяло поле от мъртъвци — като се изключи живият главатар, комуто бяха окачили като връх на подигравката диадема около челото. Той все още дишаше и проклинаше.