— Според главатарят на пиратите, който намираше Цезар за много странен човек, по време на пленничеството си Цезар се е държал точно сякаш целият свят е негов. Хвърлял обиди в лицето на всеки срещнат, все едно се шегува! Когато му поискали двайсет таланта откуп, Цезар се бил разярил! Струвал поне петдесет таланта, обяснявал той на пиратите, които така и направили — поискали петдесет таланта!
— Значи за това спомена петдесет таланта! Усетих аз, че има някаква грешка, но бях твърде ядосан, за да го разпитвам за това, а после забравих. — Юнк поклати глава. — Това може би обяснява всичко, Помпей. Тоя е просто луд! Петдесет таланта струва животът на един цензор. Да, мисля, че човекът е луд.
— А може би се е правил на луд, за да накара Патара и Ксантос по-бързо да съберат откупа — предположи Помпей.
— Не! Той е луд, а лудостта е следствие от твърде високото самочувствие. Той винаги си е бил такъв. Но какви са били мотивите му, мен не ме интересува. Това, което ще направя аз, е да му поискам сметка за всичко, което ми стори през последните дни! Не мога да повярвам! Два милиона сестерции!
Дори Цезар да съжаляваше, че бързо си създаде нови врагове, с нищо не се издаде. Когато корабът му най-сетне хвърли котва в пристанището на Родос, той плати на капитана всички дължими разходи, като не забрави да добави нещо отгоре. След това си намери удобна, но не особено претенциозна къща в предградията и стана ученик на Аполоний Молон.
Родос беше голям остров и се радваше на политическа независимост. Намираше се в близост до югозападното малоазийско крайбрежие и представляваше морски кръстопът. Понеже много римляни, пътуващи по една или друга работа на изток, се отбиваха в града, Цезар постоянно научаваше новини и клюки и, както много други римски ученици преди него, не се чувстваше откъснат от римската цивилизация. Така съвсем навреме научи за писмото, с което Помпей заплашваше сената, както и за светкавичния отговор на сенаторите — включително и за поддръжката, която Лукул бе оказал на младия пълководец в Испания; също така научи, че миналогодишният консул Луций Октавий е умрял през март в Тарс скоро след като е пристигнал в града като управител на Киликия. Още беше рано да се разбере как точно смятат да заместят покойника. Завещанието на витинския владетел, разбира се, беше зарадвало всички в Рим — бедни и богати, но както Цезар скоро научи, далеч не всички искали да видят новите територии като съставна част от провинция Азия. Това, че Юнк беше изпратен да усвоява новата територия, не означавало, че битката е окончателно изгубена за защитниците на самостоятелна Витиния. И Лукул, и Марк Кота, настоящите консули, поддържаха идеята Витиния да се обособи в отделна провинция с отделен управител. Марк Кота отсега си правел планове да замине за Никомидия след края на консулския си мандат.
Родосци обаче се интересуваха повече от местните новини. За тях събитията, които се разиграваха в Понт и Кападокия, имаха далеч по-голяма важност от войните в Испания и политическите игрички в Рим. Вече казахме, че след като цар Тигран нахлу в Кападокия четири години по-рано, столицата Евсевия Мазака беше напълно опустяла — Тигран беше преселил всички нейни жители в новата си столица Тигранокерта. Царят на Кападокия, който с нищо не беше спечелил симпатиите на Цезар по време на срещата им преди години, сега живееше в Александрия. Когато го питаха защо не е предпочел да се скрие на римска територия, той обясняваше, че Тарс е твърде близо до владенията на Тигран, а Рим — твърде скъпо място за опразнената му кесия.
От известно време усилено се носеха слухове, че цар Митридат набира нова, при това внушителна армия. Причина бил гневът му от решението на Никомед да завещае царството си на Рим. Но никой не знаеше подробности, а Митридат още не беше прекрачил границите на Понтийското царство.
Марк Юний Юнк също беше обект на внимание. За него се говореше, че е успял да настрои срещу себе си всички по-знатни римски граждани във Витиния — особено жителите на Ираклея, на брега на Евксинския понт. Вече били подадени официални жалби до римския сенат, в които местните римски граждани твърдели, че Юнк се опитва да заграби някои от най-големите съкровища на Витиния.
В началото на юни цяла Римска Азия подскочи от ужас — цар Митридат бил тръгнал на война, вече бил завладял Пафлагония и войските му били стигнали Ираклея, на самата граница на Витиния. В Рим вече бяха научили за намеренията на Митридат да присвои царство Витиния за себе си. Близостта на страната, общите корени на витинци и понтийци, както и династическите връзки — всички говорели в полза на Митридатовите претенции. Цар Митридат нямало да позволи римляните да узурпират Витиния! Но под стените на Ираклея многобройните войски на Понт се спрели. Както обикновено Митридат първо предизвикваше Рим, а после замръзваше на едно място да види каква ще бъде реакцията.