— И аз така се надявам — усмихна се Цезар.
Да се събират кораби от пелопонеските пристанища не оказа толкова неблагодарна задача за човек, който е расъл с гръцките класици. Пелопонеският пейзаж съдържаше в себе си ясно осезаема мистика, всичко беше пропито с толкова много история, че настоящето, в което живееше Цезар, изглеждаше жалко и неуместно. Сякаш самите богове бяха някакви недоносчета в сравнение с поколенията исторически личности, които бяха живели и умрели по тези места. А Цезар, както успяваше да настрои срещу себе си знатните римляни, така печелеше и сърцата на скромните местни жители, които много повече му допадаха.
Флотилията нарастваше с всеки изминал ден през зимата — с бързина, която Марк Антоний не би могъл да сметне за незадоволителна. Най-добрият събирач на кораби си присвояваше всички бойни кораби, които завареше из гръцките пристанища, сетне изискваше от градските управи да подпишат договор, че до април ще пратят в Гитеон всяка новопостроена галера. Марк Антоний, пресмяташе Цезар, нямаше да е готов за действие преди началото на април, след като възнамеряваше да отплава от Масилия в Галия през март.
През февруари един по един към щаба се присъединиха и личните придружители на великия пълководец. При вида им Цезар започна да придобива по-ясна представа що за военна тактика прилага Марк Антоний срещу пиратите. След като се оказа, че в цял Гитеон няма достатъчно подходяща резиденция за великия пълководец, неговите приближени настояха да му се построи нова на брега на Лаконския залив, откъдето се откриваше чудесна гледка към остров Китера. Резиденцията трябвало да има басейни, каскади, фонтани, бани с душ, централно отопление и интериори с облицовка от вносни мрамори.
— Няма как да стане за това лято — отбеляза Цезар пред Маний и в очите му заиграха лукави искрящи. — Затова се чудя дали да не настаним и великия пълководец при Апроний и Канулей.
— Няма да се зарадва, като види, че вилата не е завършена — съгласи се Маний, който също като Цезар гледаше на проблема откъм смешната страна. — Но пък иначе нещата вървят. Местните жители възприеха похвалната гръцка традиция да посрещат гостите с разтворени обятия. Сега цялата градска управа се е заела да събира пари за построяването на това главозамайващо съоръжение. Щом Антоний си замине, мястото ще бъда давано под наем на всеки желаеш да се изживява за източен деспот.
— Аз самият ще сторя всичко по силите си да популяризирам новата гордост на Гитеон — обеща Цезар. — Пък и как иначе — това е от местата с най-приятен климат в целия свят — идеален за дълга почивка и отдаване на извънбрачни и разни други, не за пред хора, наслади.
— Ще ми се да видя как ще си приберат парите обратно — въздъхна Маний. — Само охарчват целия град! Но все пак не им го казах в очите.
— Какво каза? — извика Цезар.
Когато Марк Антоний пристигна, удобното и закътано пристанище на Гитеон беше задръстено от всевъзможни кораби (Цезар беше преглътнал гордостта си и не отказваше обикновените товарни кораби, които гърците му предлагаха — нали на тях щяха да се возят легион войници), а вилата му беше готова наполовина. Но нищо не можеше да развали прекрасното му настроение. Откакто бе напуснал Масилия, беше пил само неразредено вино и не беше изтрезнявал. Доколко смаяният му легат Марк Маний и не чак толкова смаяният му младши военен трибун Гай Юлий Цезар забелязваха, но идеята за военни действия приемаше твърде необичайна форма в съзнанието на Марк Антоний — за него атаките се ограничаваха в това да нахлуе в интимните части на възможно най-голям брой жени и да ги убеди в качествата на, така разправяха поне, разрушителното си оръжие. За победа Антоний отчиташе женските писъци и опитите на противника да се спаси от по-нататъшна обсада, щом унищожителното оръжие изтощи всякаква съпротивителна енергия.
„Богове, какъв бездарник!“ — мислеше си Цезар. Не смееше да споделя подобни мисли с останалите.