Призори на другия ден докараха затворена кола, извадиха го от килията, където беше прекарал нощта, и го натикаха вътре. Щом хлопнаха и залостиха вратичката зад гърба му, Спартак си даде сметка, че се намира в голям дървен сандък — дори с кочияша можеше да разговаря единствено през пролуките между дъските. Беше затворник и дори нямаше право да знае къде го водят! Затворник! За роден римлянин като него мисълта за отнетата свобода беше толкова чужда и непоносима, че докато колата стигне школата на Лентул Бациат, Спартак беше изпаднал в несвяст от блъскане с глава по дъските.
Това се беше случило преди година. Двайсет и пет години беше навършил в първата школа, но двайсет и шестия — между стените на школата, която другарите му наричаха Вила Бациатус. Списъците й обикновено включваха сто души — петдесет траки и петдесет гали. За Бациат хората нямаха имена. Всички бяха преместени от друга школа заради едно или друго прегрешение — най-често насилие или опит за бунт. Животът им напомняше този на робите в мините с тази разлика, че във Вила Бациатус не ги държаха оковани във вериги, а иначе ги хранеха добре, настаняваха си в удобни легла и дори им намираха жени.
Обаче гладиаторите живееха като роби. Всеки си даваше сметка, че няма да излезе жив от вилата, дори да не загине на арената; който доживееше оттеглянето от активна дейност, биваше назначен за доктор или прислужник. Срещу това не получаваше никакви пари, а боевете бяха толкова често един след друг, че дори не оставаше време раните от предишната схватка да зараснат. Бациат винаги имаше да изпълнява спешни поръчки, а го търсеха, защото поддържаше най-ниските цени в Италия. Всеки, който разполагаше с няколко излишни сестерции, можеше да почете паметта на покойния си роднина с гладиаторски борби. И понеже клиентите в Капуа бяха достатъчно, гладиаторите на Бациат рядко напускаха града.
Бягството от Вила Бациатус беше практически невъзможно. Вътрешността на сградата беше разделена на огромен брой отделни помещения, оградени с множество решетки. Пък и гладиаторите се движеха само из помещенията, които не бяха в непосредствено съседство с високите външни стени. Да избягаш, докато си вън от школата (покрай някоя от многото схватки из града или вън от него), беше също невъзможно. Всеки гладиатор пътуваше окован във вериги в затворена отвсякъде затворническа кола. Щом слезеше от колата, веднага беше наобиколен от въоръжени с лъкове пазачи, които държаха пръсти на тетивата. Освобождаваха го от веригите едва когато идеше ред за неговото излизане на арената. А и тогава хората с лъковете не го изпускаха от очи.
Всичко това коренно се различаваше от живота, който водеше обикновеният гладиатор. Той беше свободен да се движи из школата на воля, грижеха се за него, хранеха го, даваха му време за почивка, а пък около него винаги щеше да се навърти някоя лудо влюбена жена. При това легионерът знаеше, че с времето ще натрупа достатъчно пари и рано или късно ще си купи собствен имот. Срещу всичко това от него се изискваше да участва в не повече от пет-шест въоръжени схватки на година, а след пет години служба — или всичко на всичко трийсетина схватки — се оттегляше. Случваше се понякога свободни люде по свой избор да станат гладиатори, макар че школите се пълнеха предимно от бунтовници и дезертьори, а се намираха и такива, които и преди влизането си в школата са били роби. И всички грижи, с които го обграждаха, не бяха проява на милосърдие, а заради интереса на собственика — добре обученият гладиатор беше скъпо удоволствие, затова трябваше да живее добре, да се чувства уютно в школата и да печели добри пари за собственика й.
Но в школата на Бациат всичко беше различно. Той не се интересуваше дали гладиаторът ще загине още при първата схватка, или ще му служи в продължение на десет години. В школата рядко се допускаха мъже над двайсет и пет, понеже от тях се очакваше дълга служба, а гладиаторският спорт беше за млади хора. Дори Бациат не стигаше дотам, че да праща мъже с прошарени коси на арената; тълпата (съответно клиентът, който наемаше гладиаторите) обичаше на арената да се сражават пъргави и издръжливи бойци. Щом се оттегли от арената, гладиаторът от Вила Бациатус оставаше в школата, където го очакваха да умре. Това беше най-ужасното, ако Спартак трябваше да сравнява съдбата си с тази на другите гладиатори — един обикновен гладиатор си възвръщаше свободата след оттеглянето си от занаята, можеше да се пресели в Рим или друг голям град, където го наемаха за бияч, телохранител или нещо подобно.