Охраната даде тревога едва когато бегълците нахлуха в кухните, но вече беше късно. Гладиаторите се въоръжиха, с каквито остри предмети намериха, а готварските съдове използваха вместо щитове да се пазят от стрелите. Един по един пазачите бяха ликвидирани, докато най-накрая в ръцете на бегълците попадна самият Бациат. Той трябваше да замине на почивка предния ден, но някакво несъответствие в деловодната му книга го беше накарало да остане. Мъжете не бързаха да го убият — бяха се споразумели да го оставят на жените, които с огромно удоволствие го разкъсаха на парчета. Алузо лично му изяде сърцето.
Докато слънцето изгрее, Спартак и шейсет и деветимата му съмишленици бяха завладели Вила Бациатус. Оръжието беше извадено от складовете, във всяка кола бяха впрегнати волове и мулета. Каруците бяха натоварени с хранителните запаси от кухните, както и с всички излишни оръжия. Портите бяха широко отворени и малката дружина пое по пътя на свободата.
Спартак отдавна познаваше Кампания, затова беше решил какво ще правят и след като излязат от школата. Вила Бациат се намираше извън пределите на Капуа, на около десет километра по посока на Нола. Спартак насочи конвоя към Нола. Недалеч от школата се натъкнаха на някакъв друг конвой от търговци и го нападнаха — без друга причина, освен да не оставят живи хора, които да издадат накъде са побягнали. За всеобща радост товарът на каруците се оказа оръжие и доспехи, носени за някоя от другите гладиаторски школи. Бегълците разполагаха с повече оръжие, отколкото можеха сами да носят.
Скоро малкият керван се отби встрани от главния път и пое по самотна пътека в посока юг-югозапад, към вулкана Везувий.
Облечен в ризницата на един от убитите лъконосци, с тракийския меч в ръка, Алузо яздеше заедно със Спартак начело на колоната. Беше се измила от кръвта на Бациат, но продължаваше да ближе пръсти като доволна котка при мисълта как е изяла сърцето на негодника.
— Приличаш ми на Минерва — усмихна се Спартак; така и не виждаше защо да съди Алузо за начина, по който беше постъпила с Бациат.
— За пръв път от десет години се чувствам като самата себе си — отговори тя и разклати голямата кожена торба, която висеше на колана й; беше взела главата на Бациат със себе си, за да му изстърже мозъка и да превърне черепа на чаша, каквато беше практиката в родното й племе.
— Ако нямаш нищо против, отсега нататък ще бъдеш само моя жена.
— Няма да имам нищо против, ако стана член на бойния съвет.
Говореха си на гръцки, тъй като Алузо не знаеше латински. Без да са изпитвали страст един към друг, те отдавна се бяха опознали и разговаряха свободно, все едно бяха отраснали заедно, опиянени от най-голямото удоволствие на земята — усещането, че се движиш свободен, че не те задържат повече окови и решетки.
Везувий се различаваше от всички останали върхове в Италия. Издигаше се самотен над хълмистата равнина на Кампания недалеч от бреговете на залива Кратер. Склоновете му в подножието бяха полегати и гладки, бяха засадени с лозя, овощни зеленчукови градини и дори ниви с жито. Почвеният слой беше дебел, земята беше плодородна. Над първите хиляда метра планинските склонове изведнъж се устремяваха почти отвесно нагоре и до самия връх, подобен на крепостна кула, бяха осеяни с камъни и тук-там с някое жизнено дърво, което се вкопчваше с корените си за канарите. Но по високите части на планината нито хора живееха, нито някой можеше да обработва земята.
Спартак познаваше всяка педя от планината. Нивите на баща му се намираха по западните й склонове, затова двамата с брат си бяха прекарали детството си из скалистите зъбери по върха. Затова сега водачът на бегълците водеше уверено останалите нагоре по склона, докато стигнаха голямата кръгла котловина, която като чаша разсичаше северните склонове. Стените на котловината бяха стръмни и прибирането на волските каруци изискваше огромни усилия, но земята беше покрита с гъста трева, а и пространството можеше да побере много повече народ от спътниците на Спартак. Скалите бяха обагрени в жълто от серните изпарения, кратерът изпълваше с тежки миризми; и все пак това си имаше добрите страни — никой овчар нямаше да доведе стадото си толкова високо, следователно за добитъка на Спартак имаше предостатъчно паша. Причината, заради която никой не идваше, беше страхът от духове, които обитават планинската котловина, но тази подробност Спартак скри от другарите си.
В продължение на няколко часа той организираше построяването на лагер, като разглоби дървените коли — сандъци, с които превозваха гладиаторите, и издигна от тях бараки. Жените бяха пратени да готвят, мъжете — да поемат останалите грижи. Но когато слънцето се скри зад западния ръб на кратера, Спартак свика всички.