Подобно на повечето управители на Трансалпийска Галия Фонтей се беше нанесъл в Масилия, но имаше намерения да осигури достатъчно работа на Цезар за идните десет месеца. По време на сражение срещу воконтите го бяха ранили тежко в крака, затова се беше изплашил да не би всичко да отиде на вятъра, след като не е в състояние да обикаля сам провинцията. Затова когато Цезар се появи, той му предаде командването на двата легиона, с които разполагаше, и му нареди да довърши започнатата военна кампания из долината на Друенция. Самият Фонтей щял да се заеме със снабдяването за Испания. След като се разбра за убийството на Серторий, управителят на Галия шумно въздъхна и заедно с Цезар се заеха окончателно да прогонят враждебните алоброги от римските владения.
И Фонтей, и Цезар бяха родени за войници, затова се разбираха отлично и признаваха един пред друг, че за добрия пълководец е удоволствие да работи с достоен и способен колега. Когато на другото лято Цезар препускаше обратно за Рим, можеше да бъде спокоен — беше записал още две кампании, оставаха му само три до квесторството. Времето, прекарано в Галия, му беше от полза, тъй като допреди не му се беше удавал случай да посети земите оттатък Алпите. Освен това можеше да общува спокойно с местните гали, тъй като благодарение на стария педагог Марк Антоний Гнифон, Кардикса и някои от наемателите на майка му владееше няколко галски диалекта. И салувите, и воконтите смятаха, че галският език е напълно непознат за всеки римлянин; затова съгледвачите им имаха навика да говорят помежду си на родния галски, когато трябваше да скрият нещо от римското ухо. Но Цезар добре разбираше какво си казват и понеже никога не се издаде пред тях, научаваше много повече, отколкото се очакваше.
Беше крайно време да се яви на изборите за старши военни трибуни. Заплахата от Спартак означаваше, че като помощник на някой от консулите ще служи в Италия… Но за целта трябваше най-напред да бъде избран. Облечен в нарочно избелена с креда тога на кандидат за магистратска длъжност, Цезар обикаляше всички пазарища и дюкяни на Рим, намираше повод да мине под всяка колонада, пред дома на всяка колегия или гилдия, изобщо отвсякъде, където се събираха повече хора. Понеже всяка година трибутните комиции избираха за старши военни трибуни двайсет и четирима души, влизането в общия списък не беше трудна работа. Но Цезар си беше поставил далеч по-сериозна цел от самото си избиране — беше решен на всяка цена да се сдобие с най-голям брой гласове при абсолютно всяко гласуване по пътя му към върха. Затова в очите на другите кандидати за този най-малко авторитетен изборен пост в римската управническа йерархия Цезар дори се престара. При това отказваше услугите на така наречените номенклатори — хората, които имаха за задължение да помнят имената, титлите и най-важните дела на всички римски граждани с политически амбиции; той щеше да си бъде сам номенклатор, лично щеше да обикаля римските улици и да запомня лицата и имената на своите съграждани. Това да запомниш човек, с когото си се запознал съвсем случайно, и дори след години да се обърнеш към него по име, беше чудесен психологически похват — нямаше човек, който да не се почувства поласкан от подобно отношение и да не се настрои положително към кандидатурата му. Интересно защо повечето римски политици пренебрегваха Субура, за тях кварталът беше просто една зейнала рана насред щастливия град, от която почтените граждани просто трябваше да се пазят да не пипнат инфекция. Но Цезар, който беше израснал в Субура, знаеше, че сред съседите му има не един и двама богати римляни, членове на втората и дори първата имуществена класа. А той познаваше всички и съответно всички щяха да гласуват за него.
В крайна сметка Цезар спечели най-много гласове и заедно с двайсетте квестори, избрани на същото заседание на народното събрание, щеше да встъпи в длъжност на пето число през декември, вместо на Нова година. Жребият в кой точно легион ще служи (заедно с шестима свои колеги той щеше да бъде назначен в някой от четирите консулски легиона) щеше да се изтегли едва в първия ден от мандата му. Цезар щеше силно да се компрометира, ако се появеше, в което и да е армейско поделение без време, не можеше да припари дори до тренировъчните лагери в Капуа. Това беше порочна практика, като се имаха предвид катастрофалните поражения на римски легиони предната година!
В края на квинктил и за най-късогледите сенатори ставаше пределно ясно, че консулите Гелий и Клодиан не са в състояние да спрат Спартак. Начело с вечния Филип (за когото подобна задача беше тежка — и Гелий, и Клодиан също бяха хора на Помпей) сенатът прати на консулите грижливо редактирана заповед, с която им съобщаваше, че върховното командване им се отнема; тях ги зовял дългът да се грижат за римските дела, а войната трябвало да бъде поверена на един-единствен главнокомандващ с пълен проконсулски империум — човек, който имал лично обаяние над оттеглилите се ветерани и можел със собствения си авторитет да ги върне в легионите. Въпросният проконсул трябвало да е човек с успешна военна кариера и по възможност със здрави сулански възгледи в политиката. Човек, който не само принадлежал на сената, но е бил избиран най-малкото за претор.