Разбира се, всички в сената, а и извън него знаеха, че има един-единствен човек, отговарящ на така поставените условия, при това само един кандидат, който стоеше със скръстени ръце в Рим, не управляваше никоя провинция и не водеше никакви военни действия срещу други външни врагове. Този кандидат можеше да се похвали с авторитет сред суланските ветерани и беше доказал, че го бива за пълководец. Казваше се Марк Лициний Крас. Предишната година беше градски претор, но след края на мандата си съзнателно отказа да поеме управлението, на която и да е провинция, оправдавайки се с необходимостта хора като него да изпълняват дълга си в Рим, а не в някой затънтен край на империята. У друг човек подобна леност и липса на политически амбиции щеше да бъде публично осъдена, но Марк Крас имаше право да проявява слабости в крайна сметка повечето сенатори му дължаха някаква сума пари.
Самият Крас не беше настоявал за издигането си. Стоеше в кабинета си зад Мацел Купеденис и чакаше. Всъщност кабинет не беше точното определение, ставаше дума за голяма приемна, която имаше с какво да учуди всеки полюбопитствал да ги види. По стените на помещенията не висяха скъпи картини, никъде не се виждаха меки и удобни кушетки, нямаше просторни преддверия, където клиентите на Крас да си побъбрят, докато чакат, нямаше и слуги, които да ги черпят с фалернско вино и редки сирена. Това също не беше в стила на Крас. Тит Помпоний Атик например, неговият някогашен партньор, който сега го ненавиждаше до смърт, водеше делата си насред изящни интериори и достолепен лукс. Крас обаче не можеше дори да си обясни защо му е на един делови римлянин да се обгражда с красиви вещи и произведения на изкуството. За него това беше претрупване на пространството и излишно харчене на пари. Не си струваше да се хвърлят пари за някакви служебни помещения, в които се предполага, че човек върши работа. Когато сам се намираше в приемната си, Крас сядаше зад голяма маса в далечния ъгъл на залата, наобиколен от счетоводители, писари и секретари, които деляха същото помещение. Това можеше да му създава известни неудобства, но пък така беше сигурен, че държи всички свои служители под око. А той не обичаше да изпуска нищо от поглед.
Не, той нямаше причина да вдига шум около себе си и да си създава сенаторско лоби. Нека Помпей Велики харчи пари и за такива излишни удоволствия! Той подпомагаше финансово колегите си в сената, при това, без да им иска лихва. Докато Помпей никога нямаше да види обратно парите, раздадени като подкупи, Крас можеше да разчита на всяка една сума поотделно по всяко време и във всяка ситуация.
През септември сенатът започна работа. Марк Лициний Крас беше попитан дали ще се съгласи с пълен проконсулски империум, с който да събере осем легиона армия и да поеме командването във войната срещу тракийския гладиатор Спартак. На него му бяха нужни няколко дни да обмисли. Но когато взе решението, му бяха нужни само няколко изречения, за да отговори положително на сенаторите. За Цезар, който го наблюдаваше от мястото си в отсрещния край на Курия Хостилия, поведението на Крас доказваше колко тежат в политиката физическото присъствие и миризмата на парите.
Крас беше доста висок, но не му личеше заради широките рамене. Никой не можеше да го нарече дебел, по-скоро беше як като добиче, имаше едри китки, тежки ръце, широк врат и мощни рамене. Облечен в тога, придобиваше неясна четвъртита форма, но беше достатъчен един поглед на свободната му дясна ръка, за да се видят мускулите му. Крас имаше широко лице, доста безизразно, но в никакъв случай отблъскващо. Светлите му сиви очи гледаха някак добродушно и дори мило. Косите и веждите му бяха светлокестеняви, а кожата му лесно почерняваше на слънце.
Той се обърна към сената с учудващо тънкия си глас (Аполоний Молон би го обяснил с късия му врат, разсъждаваше Цезар):