Затова Крас прати Марк Мумий и дванайсетте военни трибуни да приберат двайсетте кохорти от Фирм Пицен. Крас знаеше, че Спартак се е приближил до Аримин. Мумий имаше строга заповед да избягва сблъсък с врага. След като Спартак се намираше далеч от Фирм Пицен, това нямаше да е трудно. Обаче гладиаторът беше повел основните си сили далеч преди обоза — след като беше унищожил всички вражески сили в Северна Италия, нямаше защо да се бои за провизиите и спомагателните части. В крайна сметка бунтовниците се показаха при Фирм Пицен почти по същото време, когато командването на лагера беше поето от Мумий.
Нямаше как да се избегне открито сражение. Мумий стори всичко по силите си, но не можеше да помогне (Цезар и останалите трибуни бяха в същото положение) на войската. Офицерите за пръв път виждаха войниците, които трябваше да командват, на легионерите все още им липсваше опит, а което беше най-лошото — след преживените поражения името на Спартак им вдъхваше ужас. Това, което се разигра край Фирм Пицен, не може да се нарече сражение — спартаковите войници прегазиха лагера и изплашените консулски войници се спасяваха на всички посоки. Захвърляха оръжията си, дори сваляха шлемовете и броните да не ги бавят в бягството. По-мудните загинаха на бойното поле, но повечето успяха да се измъкнат невредими. Без да си дават труд да ги преследват, бунтовниците продължиха своя поход на юг. Направиха само няколко часа почивка, колкото да съберат плячката.
— Не можеше да го предотвратиш — успокояваше Цезар Мумий. — За всичко са виновни нашите разузнавачи.
— Марк Крас ще се ядоса! — каза Мумий.
— Меко казано — съгласи се мрачно Цезар. — И все пак мнението ми за бунтовниците е, че са недисциплинирани варвари.
— Какво от това. Сто хиляди души, че и повече!
Лагерът им беше на някакъв хълм и следяха с поглед отминаващите Спартакови войски. Цезар, който имаше силно зрение, посочи някаква точка в далечината.
— Войниците са не повече от осемдесет хиляди, може би дори по-малко. Това, което виждаме пред себе си в момента, са придружителите на войската — жени, деца, мъже, които по една или друга причина не носят оръжие. Поне петдесет хиляди души. Спартак си е вързал камък на врата. Води със себе си семействата и имуществото на доброволците си. Това не е армия, Марк Мумий, а цял народ от бездомници.
Мумий отмести поглед встрани.
— Е, нямаме причина да стоим. Марк Крас така и така ще научи какво се е случило. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Войската на Спартак ще отмине до ден-два. Бих предложил да не мърдаме, преди да са се изтеглили съвсем. След това ще успеем да съберем отново оцелелите войници. Ако не го направим сега, ще избягат и повече няма да ги видим. Мисля, че Марк Крас ще се радва на всеки войник, който успеем да му заведем — предположи Цезар.
Мумий изгледа военния трибун с известен интерес.
— Ти си разумен човек, Цезаре. Мисля, че си прав. Би трябвало да съберем останките от консулската армия и да ги вземем със себе си. Иначе гневът на нашия началник няма да знае граници.
Пет кохорти войници бяха загинали между съборените палисади на лагера. Повечето центуриони бяха предпочели да загинат, вместо да изоставят подчинените си. Но войници за петнайсет кохорти бяха оцелели. На Мумий му бяха нужни единайсет дни, за да ги събере на едно място. Задачата не беше трудна — бяха толкова изплашени, че дори не мислеха да възразяват.
По туники и сандали петнайсетте кохорти бяха отведени при Крас, който се беше преместил на лагер при Бовиан. Беше успял да засече някакъв вражески отряд, който се беше насочил в западна посока, избивайки шест хиляди души. Но самият Спартак начело на останалата си армия вече бе далеч — по пътя за Венузия. Крас предпочете да не го преследва с по-малката си армия сред толкова негостоприемни области. Беше дошъл декември, но тъй като календарът изпреварваше годишните времена с четирийсет дни, зимата беше още далеч.
Пълководецът изслуша обясненията на Мумий, без да казва нищо.
— Не мисля, че си виновен, Марк Мумий — каза най-накрая Крас, — но какво да правя с петнайсет кохорти войници без оръжие, които никога няма да намерят смелост да се бият с врага?
Никой не отговори. Крас обаче знаеше какво ще направи, така че въпросът беше риторичен. Околните усещаха, че е намислил нещо, но никой не подозираше какво точно.