Проконсулът огледа лицата на всички офицери.
— Колко души са това? — попита той.
— Седем хиляди и петстотин, Марк Крас. По петстотин души в кохорта — отговори Мумий.
— Ще извършим заколение — рече Крас.
Настъпи дълбоко мълчание. Никой не смееше да помръдне.
— Нека утре, при изгрев-слънце, цялата армия мине на парад. Всичко трябва да е готово. Цезаре, ти си понтифекс ти ще ръководиш церемонията. Измисли на кое божество трябва да поднесеш жертва. Юпитер Оптимус Максимус или някое друго?
— Мисля, че трябва да поднесем жертва на Юпитер Статор, Марк Крас. Той трябва да поддържа бойния дух и да не позволява на войниците да бягат. А също на Сол Индигес и на Белона. Жертвата трябва да бъде черно мъжко теле.
— Мумий, ти и военните трибуни ще теглите жребий. Но без Цезар.
След което Крас ги освободи. Никой не смееше да проговори на излизане от палатката. Заколение!
Призори шестте легиона на Крас се бяха строили на плаца; срещу тях, строени в десет редици по седемстотин и петдесет души, стояха войниците, подлежащи на ликвидиране. Мумий си беше дал доста труд да измисли най-бърз и ефективен начин за изпълняване на задачата, тъй като при заколение на хора декурията беше най-удобната единица. Излишно е да се отбелязва, че бе успял да осигури необходимата материална база за церемонията.
Всички стояха по местата, които Мумий и военните трибуни им бяха отредили — облечени в туники, обути в сандали, но всеки с тояга в ръка. Всеки от войниците носеше номер от едно до десет в рамките на колоната. Обвинени в проява на страх, войниците трепереха от страх. Нямаше и едно момче, което да не се тресе от нерви, лицата им бяха застинали в предсмъртен ужас и дори в това студено утро едри капки пот се стичаха по челата им.
— Горкичките — сподели Цезар пред колегата си Гай Попилий: — Така и не знам кое ги плаши повече — жребият да ги превърне в жертва или в убийци. Та те дори не са способни да убиват.
— Много са млади — отбеляза с тъга Попилий.
— Това обикновено е предимство — отвърна Цезар. Беше облякъл жреческата си тога — пищна дреха на широки алени и морави линии. — Какво е вкусил от живота човек на седемнайсет-осемнайсет години? Те нямат нито жени, нито деца, няма за кого да се тревожат. Младостта е буйна, търси как да даде простор на разрушителните импулси. По-добре да го сторят по време на сражение, вместо да се наливат с вино из кръчмите. Така поне вършат нещо полезно за държавата.
— Ти си жесток човек — засегна се Попилий.
— Не съм. Просто разсъждавам.
Крас беше готов. Цезар се насочи към мястото, където щеше да бъде поднесена жертвата на боговете. Закри глава с гънките на тогата си. Всеки легион си имаше собствен жрец и авгур, та един от военните авгури прегледа черния дроб на черното теле. Но тъй като децимацията беше акт, който можеше да провежда само проконсул, религиозната церемония също трябваше да се проведе под ръководството на висш духовник. Цезар беше единственият в армията и на свой ред трябваше да провери да не би авгурът да е сбъркал. След като на висок глас обяви, че трите божества — Юпитер Статор, Сол Индигес и Белона — са приели жертвата, той прочете заключителните молитви и даде знак на Крас, че може да започва.
Уверен в благоволението на боговете, Крас на свой ред заговори. Беше се качил на висок трибунал от едната страна на опозорилите се войници. До него стояха и легатите му. Единственият от военните трибуни, който стоеше редом с пълководеца, беше Цезар — останалите се бяха наредили около голяма маса между ветераните и кохортите на осъдените — те трябваше да изтеглят жребия.
— Легати, трибуни, кадети, центуриони и редови войници — извика Крас с тънкия си, леко писклив глас. — Събрали сте се тук, за да присъствате на наказание толкова жестоко, че не е било налагано от поколения. Децимацията е едно от най-суровите наказания в римската армия и се налага само на войници, които са доказали с действията си, че са недостойни за римските легиони — това са войниците, които са изоставили орлите на своите легиони по най-позорен и неоправдан начин. Имах сериозно основание да накажа с децимация петнайсетте кохорти войници, които виждате пред себе си облечени в цивилни дрехи: тези хора бяха извикани на военна служба още в началото на годината и оттогава насам колкото пъти е трябвало да влязат в сражение, са се спасявали с бягство. При последното си бягство те извършиха и последното възможно престъпление на римския войник — изоставиха оръжията и доспехите си на бойното поле. Според мен никой от уличените в измяна към армията не заслужава да живее, но не е в моите правомощия да наказвам със смърт цяла армия. Това е прерогатив на сената. Затова ще се огранича с това, което ми позволява моят проконсулски империум, и ще накажа дезертьорите с децимация. Надявам се, че по този начин ще вдъхна на оцелелите достатъчно чувство на отговорност и стимул да се сражават като достойни римски легионери. Искам да докажа пред всички останали, мои стари и доказани бойци, че аз не позволявам на никого да се предаде на страха! Нека боговете ми бъдат свидетели, че съм отмъстил за поруганата чест на римския войник!