Щом Крас свърши словото си, Цезар нервно се ослуша. Ако шестте легиона от ветерани акламираха думите на главнокомандващия, значи заповедта му получава съгласието на цялата римска армия. Ако посрещнеха речта му с мълчание, това можеше само да обещае войнишки бунтове. Никой войник не одобряваше децимацията, затова и никой римски генерал не я налагаше. Може би Крас, който се оказа един от най-хитрите и проницателни римски политици, щеше да докаже, че е и сред най-проницателните генерали?
Шестте легиона се разкрещяха с пълно гърло в подкрепа на проконсула. Цезар наблюдаваше Крас отблизо и усети облекчението му — значи и той не е бил съвсем сигурен!
Започна разпределянето на урните за жребия. Имаше седемстотин и петдесет декурии, което означаваше, че седемстотин и петдесет души ще умрат. Процедурата по тяхното определяне беше дълга, но Крас и Мумий бяха намерили начин да я ускорят с прекрасната организация. В огромен кош се намираха седемстотин и петдесет дървени плочки — на седемдесет и пет от тях беше изписано едно, на други седемдесет и пет — две, на още седемдесет и пет — три и така нататък, до десет. Таблиците бяха изсипани разбъркано, след което кошът беше здраво раздрусан. Военният трибун Гай Попилий трябваше да отброи по седемдесет и пет от тези плочки във всеки един по-малък кош. Тях останалите военни трибуни трябваше да използват за окончателното определяне на жребия.
Осъдените кохорти бяха подредени в десет редици, като всяка редица беше от своя страна разделена на седемдесет и пет декурии от по десет души. Всеки трибун трябваше да обходи своята редица от единия до другия край, да се спре пред всяка декурия и да извади някоя плочка от коша си. Извикваше на глас номера, съответният войник излизаше пред строя, а трибунът минаваше към следващата декурия.
Докато той вървеше, зад гърба му екзекуциите започваха. Но дори убийствата се извършваха по план и без излишно губене на време. Центурионите от шестте легиона на Крас, които не познаваха никого от осъдените на децимация кохорти, щяха да наблюдават изпълнението на присъдите. От наказаните кохорти само неколцина центуриони бяха оцелели, но и те не бяха помилвани, затова се намираха сред редовите войници. Легионерът, чийто номер се изтеглеше от трибуна, биваше умъртвен от деветимата си другари в декурията. Те трябваше да го бият до смърт с тоягите си. По този начин наказанието не беше спестено никому. Деветимата щяха да носят със себе си угризенията за смъртта на десетия.
Центурионите знаеха как трябва да се извърши всичко и обясняваха на войниците:
— Ти, клекни на земята и не мърдай!
— Ти, удряй по главата. Бий здраво, без милост.
— Ти, удряй и ти по главата. Все така.
Един по един деветимата се изреждаха с тежките сопи по главата на жертвата. Това, че удряха само по главата, беше своего рода хуманност, защото ако трябваше да бият по цялото тяло, агонията на осъдения щеше да се удължи. Но понеже малцина имаха смелост да удрят с все сила, другарите им отнасяха по повече от една тояга, а понякога сопите ги подминаваха. Но центурионите стояха на поста си, раздаваха заповеди, искаха от войниците да удрят по-силно и по-силно, така че всяка следваща екзекуция се извършваме по-бързо и по-ефикасно. Едно, че войниците се научаваха да удрят, второ, че се примиряваха с неизбежното.
Тринайсет часа бяха нужни, за да се проведе цялата децимация. Последните екзекуции се извършиха по тъмно, на светлината на факли. Най-накрая Крас можа да остави да почиват войниците — зрители, които цял ден не бяха подгъвали крак, за да наблюдават наказанията. Седемстотин и петдесетте тела на екзекутираните бяха струпани на трийсет клади, където бяха изгорени. Но вместо да бъде пратена на близките, пепелта на всеки от тях беше изхвърлена в помийните ями. Цялото имущество на убитите се конфискуваше в полза на държавната хазна, която трябваше да са възстанови загубеното бойно снаряжение.