Щом последният от натоварените роби излезе през вратата. Антистия скочи от сандъка и застана пред съпруга си.
— Преди да заминеш, Велики, трябва да говоря с теб.
Това очевидно беше загуба на време, но Помпей се спря да я изслуша.
— Какво има?
— Колко време ще отсъстваш?
— Нямам представа — отговори й безгрижно той.
— Месеци? Година?
— По-вероятно няколко месеца. Сула бързо ще се справи с Карбон.
— Тогава бих искала да се върна в Рим и да живея в къщата на баща си, докато теб те няма.
Но той само поклати глава, очевидно смаян от думите й.
— Няма да позволя жена ми да се разхожда из Карбоновия Рим, докато аз и Сула воюваме срещу същия този Карбон. Оставаш тук.
— Прислугата и всички останали не ме харесват. Много ще ми е трудно, докато теб те няма.
— Глупости! — обърна й той гръб.
Но тя го спря и отново застана пред него.
— Моля те, съпруже, отдели ми няколко минути. Знам, че времето ти е скъпоценно, но все пак аз съм твоя жена.
Помпей въздъхна.
— Добре, добре! Но по-бързо, Антистия.
— Не мога да остана тук!
— Можеш и ще останеш.
— Когато теб те няма, Велики, дори за няколко часа, хората ти не се държат любезно с мен. Досега не съм се оплаквала, защото ти си бил винаги добър с мен, а и винаги си си бил у дома, освен когато замина до Анкона, да се срещнеш с Цина. Но сега в къщата няма друга жена, освен мен, аз ще бъда съвсем самичка. По-добре ще е за мен да се прибера в дома на баща си, докато войната свърши. Повярвай ми.
— И дума да не става. Баща ти е човек на Карбон.
— Не е. Баща ми е човек на самия себе си.
Никога досега жена му не му беше възразявала, никога дори не беше разговаряла с него по подобни въпроси. Помпей започна да губи търпение.
— Виж какво, Антистия, имам по-важни неща за вършене от това да се карам с теб. Ти си моя жена и следователно ще живееш в моята къща.
— Където слугата ти ме гледа отвисоко и ме оставя без свещ в тъмното; където нямам нито една робиня, която да ми прави компания — възпротиви се Антистия. Опитваше се да изглежда спокойна и разумна, но паниката я завладяваше.
— Това са пълни глупости!
— Не са, Велики, не са! Не знам защо всички ме презират, но е така.
— Разбира се, че ще те презират! — изненада се Помпей. Тя го изгледа удивено.
— Разбира се, че ще ме презират ли? Как така „разбира се“?
Той вдигна рамене.
— Майка ми беше Луцилия. Както и баба ми. А ти коя си?
— Много правилен въпрос. Аз коя съм?
Помпей виждаше, че жена му е ядосана, и това го подразни. За пръв път имаше възможност да се прояви на война, а това създание без всякакво значение си беше наумила да разиграва сцени! Жените можеха ли изобщо да разсъждават?
— Ти си моята първа съпруга.
— Първа?
— Временна мярка.
— О, разбирам! — замисли се Антистия. — Временна мярка. Дъщерята на съдията, това е, което имаш предвид.
— Не ми казвай, че не си го знаела.
— Да, но това беше толкова отдавна. Мислех, че нещата са се променили, казвах си, че ме обичаш. Освен това произхождам от сенаторска фамилия, не съм неподходяща съпруга.
— За всеки друг да, но не и за мен.
— О, Велики, откъде ти идва това самочувствие? Затова ли никога не свърши в мен? Защото не съм подходяща майка за твоите деца?
— Именно! — изкрещя той и понечи да излезе. Тя го последва. Беше толкова вбесена, че не я беше грижа дали прислугата я слуша.
— Бях достатъчно подходяща, когато Цина искаше да ти вземе парите!
— Вече се разбрахме по въпроса.
— Но още по-подходящо се оказа Цина да умре!
— Да, подходящо за Рим и за всички почтени римляни.
— Ти си наредил да го убият!