Крас продължи напред. Цезар, който служеше при него, можеше само да се удивлява на изключителната упоритост и желязното търпение на началника си. При Ебур, малко на север от бреговете на Силар, Крас най-сетне догони армията на Каст и Ганик и я унищожи. Трийсет хиляди бунтовници загинаха на бойното поле, подмамени в поредния капан; само неколцина щастливци успяха да пробият през римските редици и с бягство да се присъединят към Спартак.
Най-голямо удоволствие на всеки войник от легионите на Крас беше намереният обоз — вътре все още се пазеха петте орела, които Спартак беше отнемал при победите си над различните римски армии, както и двайсет и шест знамена на кохорти, и фасциите, принадлежали на петима претори.
— Погледни само! — сияеше от щастие Крас. — Има ли по-прекрасна гледка от това?
Сега той трябваше да докаже, че при нужда може да се придвижва и бързо. Луций Квинкций му прати вест, че заедно със Скрофа са попаднали в капан — без да са претърпели големи загуби — и че Спартак все още бил близо до тях.
Крас се притече на помощ.
Голямото начинание беше пропаднало. Спартак бе останал само с част от огромната си доскоро войска и вървеше нагоре по течението на река Танагър. Единственото, което можеше да се похвали, че притежава, бяха Алузо и синът му.
След като успехът срещу Квинкций и Скрофа се оказа скромен — конницата на римляните, по-бърза и маневрена от пехотата, бе успяла да прикрие двата легиона и да им отвори път за отстъпление, — Спартак нямаше намерение да се изтегля надалеч. В района се беше натъкнал на три градчета, които имаха с какво да нахранят войската поне на първо време. Но какво щеше да го чака в съседната долина и по-нататък, той не знаеше. Наближаваше пролет, хамбарите бяха поопразнени, а зеленчуци още нямаше; дори кокошките изглеждаха някак мършави, а прасетата се бяха изпокрили из дълбоките гори. Някакъв неприятен тип от Потенция беше бил километри път, само и само да посрещне Спартак и да му съобщи, че в Брундизий очаквали всеки момент да пристигне Варон Лукул с цялата римска армия от Македония — сенатът вече му бил наредил да се присъедини незабавно към Крас.
— Дните ти са преброени, гладиаторе! — хилеше се в лицето му непознатият. — Рим е непобедим!
— Би трябвало да ти прережа гърлото! — рече му с досада гладиаторът.
— Хайде, направи го! Това и очаквах! И не ме е грижа!
— Тогава няма да ти окажа честта да умреш като достоен човек. Върви си у дома!
Алузо ги слушаше. След като непознатият си тръгна обратно, тя се доближи до Спартак и го погали нежно по ръката.
— Всичко свършва тук.
— Знам, жено.
— Виждам те как падаш насред бойното поле. Но не виждам смъртта ти.
— Ако падна в сражение, значи съм умрял.
Беше изморен до смърт, а и катастрофата при Сцилей все още го измъчваше. Как можеше да погледне хората в очите, след като само заради неговите грешки и нехайство Крас бе успял да ги натика в този капан? Жените и децата бяха изчезнали завинаги, никой никога повече нямаше да ги види. Навярно всички бяха измрели от глад из голите поля на Брутий.
Спартак си даваше сметка, че пътят към Брундизий е затворен за него. Крас държеше под контрола си Вия Попилия; новината за разгрома на Каст и Ганик беше достигнала Спартак още преди да нападне из засада Квинкций и Скрофа. Нямаше къде да отиде. Оставаше му само да излезе за последен път на бойното поле. Той се радваше, че мигът наближава… Нито се беше раждал, нито се беше учил да поема такава огромна отговорност, да ръководи съдбите на толкова хиляди души. Той си оставаше най-обикновен римлянин, родом от Италия, израсъл по склоновете на Везувий. Никой не бе очаквал от него друго, освен да прекара живота си в родния край, заедно с баща си и брат си. За кого се беше помислил, та си постави за цел създаването на нова нация? Нито беше благородник по потекло, нито се беше показал усърден в учението. И все пак, имаше нещо достойно в това един обикновен римлянин да умре като свободен гражданин на бойното поле; Спартак никога повече нямаше да стъпи в затвор. Никога.