— Бих могъл да продължа преследването — рече Цезар на Крас на юнски календи, — но от ден на ден задачата ще е по-трудна, а и заловените — все по-малко.
— Не — възрази му той. — Искам армията ми да се прибере до следващия пазарен ден в Капуа. Заедно с консулските легиони. Другия месец ще се проведат изборите за магистрати, а аз искам да се върна в Рим достатъчно скоро, за да се кандидатирам за консул.
Това не беше изненада за никого. Цезар дори не сметна за необходимо да го коментира. Вместо това продължи темата с бегълците — бунтовници.
— Ами какво ще стане с ония шест хиляди души, които се измъкнаха към Апулия на североизток.
— Успели са да стигнат границата на Италийска Галия — отговори Крас. — Там са се натъкнали на Помпей Велики и неговата испанска армия. Нали го знаеш Великия! Избил е повечето на място.
— Което означава, че освен тези тук, други пленници няма. Какво възнамеряваш да сториш с тях?
— Ще дойдат с нас в Капуа. — Крас говореше все тъй флегматично, но в очите му се четеше убийствен студ. — На Рим не му трябват подобни войни, Цезаре. Това са само допълнителни разходи за хазната. Ако не бяхме с такъв късмет петте орела и петте фасции щяха да бъдат изгубени завинаги — петно върху римското достойнство, което аз самият не бих понесъл лесно. При други обстоятелства хора като Спартак могат, да придобият огромна мощ — в случай, че се намери кой да ги подпомогне отвън. Други биха се опитали да му подражават, без да са наясно що за човек е бил той. Двамата с тебе добре знаем, че Спартак е излязъл от средите на римските легионери, той е много по-близо до Квинт Серторий, отколкото до някой жалък роб, възроптал срещу тормоза. Ако не беше живял в легионите, никога нямаше да стигне толкова далеч. Не искам да го превръщам в герой на робското съсловие. Затова смятам да използвам името му, за да сложа веднъж завинаги край на робските въстания.
— Бих казал, че въстанието беше повече самнитско, отколкото робско.
— Така е. Но самнитите са проклятие, с което Рим ще трябва да се съобразява и за в бъдеще. Докато робите са длъжни да си знаят мястото. И аз ще им го покажа. След като свърша с пленниците, повече никой няма да вдига робски въстания в римския свят.
Цезар беше свикнал да разсъждава бързо и да отгатва намеренията на другите, затова сега беше смутен — така и не знаеше какво всъщност има предвид Крас.
— Как ще го постигнеш? — попита той.
У Крас проговори старият счетоводител.
— Ами виж сега, ние държим точно шест хиляди и шестстотин пленници. Разстоянието от Капуа до Рим е точно сто трийсет и две римски мили, всяка от тях по пет хиляди стъпки. Това прави точно шестстотин и шейсет хиляди стъпки. Като разделим на шест хиляди и шестстотин, ще получим сто стъпки разстояние. Смятам да разпъна бунтовниците на кръстове — от Капуа до Рим по един кръст на всеки сто стъпки. И те ще останат да висят покрай пътя, докато не изгният и не се превърнат на голи скелети.
Цезар ахна.
— Ужасяваща гледка.
— Имам един въпрос — погледна го изпитателно Крас и на устните му се появи усмивка. — Как мислиш, ще е по-добре: дали да наредя всички кръстове от едната страна на пътя или да ги редувам?
— От едната страна на пътя — отговори веднага Цезар. — Имам предвид, ако смяташ да използваш Вия Апия, а не Вия Латина.
— О, да, Вия Апия. Той е абсолютно прав в продължение на десетки мили, а и не пресича големи възвишения.
— Тогава нека бъдат от едната страна на пътя — погледът ще ги обхваща по-лесно — усмихна се на свой ред Цезар. — По въпроса за кръстовете аз вече имам известен опит.
— Чух нещо такова — кимна Крас. — Така или иначе не мога да връча подобна задача на теб, не отива на военен трибун да се занимава с подобна черна работа. Ти си избран от народа магистрат, за мръсната работа си имаме „префектус фабрум“.
Тъй като въпросният „префектус фабрум“ — човекът, който се грижеше за всички технически проблеми около снабдяването на войската, — беше някогашен роб на Крас, научен от бившия си господар на акуратност, Крас и Цезар не се съмняваха, че работата ще бъде свършена както трябва.