Другите две новини, които го застигнаха в Нарбон, допълнително го смаяха — едната му беше съобщена от самите Гелий и Клодиан: сенатът им бил отнел върховното командване във войната срещу Спартак. Втората вест му бе пратена от Филип — след като изнудил сената, Марк Лициний Крас прокарал указа за собственото си назначаване през народното събрание. Командването му се разпростирало над осем легиона, без да се брои конницата. Помпей вече беше воювал с Крас и го смяташе за изключително посредствен пълководец — както несъмнено бяха посредствени и войниците му. Затова писмото на Филип го бе хвърлило в още по-голямо недоумение и дори известно отчаяние. Крас нямаше да се справи със Спартак.
Тъкмо когато напускаше Нарбон, Помпей получи окончателно потвърждение на предишните си впечатления — войската, с която Рим се надяваше да победи Спартак, бе толкова жалка и недостойна, че Крас бе стигнал дотам да коли войниците си! А това, всеки пълководец знаеше от историята и от учебниците по военно дело, съсипваше докрай бойния дух. Нищо не би могло да подейства на войници, които от страх са стигнали до най-суровото възможно наказание. Но пък имаше ли нещо чудно в това, че мудният и не особено интелигентен Крас бе прибягнал до такива грозни методи?
Помпей вече се чудеше дали да не се върне тъкмо в последния момент в Италия, та да отърве лично Рим от бунтовническата заплаха. Именно докато обмисляше проблема, го беше споходила и ГОЛЯМАТА ИДЕЯ. Разбира се, че сенатът щеше да го моли на колене да приеме поредното специално поръчение — изтребването на бунтовниците. Но този път Помпей изрично щеше да настоява най-напред да го направят консул. Ако Крас можеше да изнуди назначените отци и да си издейства одобрението на народното събрание, как ли се надяваха същите тези овци в сената да се съпротивляват на Гней Помпей Велики? Проконсулската длъжност (при това с изричното уточнение, че само замества действащия консул) не му се струваше достатъчна! Щеше ли Помпей да се остави цял живот да бъде разиграван като послушно добиче и да се ограничава с правомощия, които не му позволяваха да заеме полагащото му се място? Не! Няма повече! Помпей нямаше нищо против да влезе най-после в сената — но само в качеството на консул. Доколкото можеше да си спомни, никой римлянин не го беше правил преди него. Това щеше да е прецедент и щеше да докаже на целия свят, че първият сред римляните се нарича Гней Помпей Велики.
По дългия Домициев път той се бе отдавал на фантазии, коя от коя по-смели. Толкова беше щастлив и доволен, че Варон (а и не само той) дори не можеше да си представи какви мисли минават през ума му. Понякога на Помпей му се приискваше да каже нещо, но бързо се отказваше, решен да крие съкровените си мечти. Варон и останалите щяха да научат, когато му дойде времето.
Чувството на радостно очакване нарасна, след като войската проправи, подравни и застла с каменни плочи новия път от долината на саласите чак до Италийска Галия. Вече бяха излезли на Емилиевия път, а Помпей продължаваше да се подсмихва и да потрива доволно лице. Изведнъж сякаш гръм падна от ясното небе — намираха се точно при малкото градче Форум Попилий, вече на италийска земя. Помпей и шестте му легиона буквално се сблъскаха с някаква разпусната банда от дрипави войници, по чието лошо въоръжение човек можеше да се досети, че са от последователите на Спартак. Да бъдат обкръжени и избити бунтовниците, не беше трудна работа; по-трудно бе да се възприеме новината как Марк Крас е унищожил цялата армия на Спартак, и то преди почти цял месец. Войната срещу гладиатора беше свършила.
Помпей изпадна в такава мъка, че и последният офицер в щаба му го разбра. Всички си дадоха сметка, че ако досега е бил весел, то е било, защото се е надявал на поредната военна кампания. Това, че бе възнамерявал да използва случая, та да се сдобие с консулска длъжност, никой дори не бе и помислил. В продължение на няколко дни бе изпаднал в толкова мрачно настроение, че дори Варон го отбягваше.
„Ех, мислеше си безутешният Помпей, защо не научих всичко това, докато още се намирах в Трансалпийска Галия? Сега ще трябва да използвам заплахата с армията си, а за целта вече прекрачих конституцията на Сула. А Крас разполага с боеспособна армия, при това мобилизирана. Ако бях в Галия, можех да изчакам Крас да отпразнува своята овация и да разпусне войската си. Тогава щях да използвам купените си сенатори, за да забавя изборите до мига, в който нанеса своя удар. А ето, че вече съм в Италия. Затова ще трябва да използвам заплахи.“