И все пак след няколко дни на мрачни размисли той отново намери повод да се усмихне. Прибра цялата си армия в лагера при Сена Галика и макар да не си подсвиркваше, стана по-ведър. След дълги размисли бе стигнал дотам, че да си зададе въпроса: що за хора бяха войниците на Крас? Отговор: най-големият боклук на Италия, нещастници, които не бяха намерили достатъчно смелост да се бият с някакви си гладиатори. Нима крайната победа на Крас беше променила каквото и да е? Шестте хиляди бегълци, които Помпей бе засякъл при Форум Попилий, бяха жалка гледка. Навярно децимацията беше стегнала редиците на Красовата армия, но дали бойният дух щеше да се запази дълго? Можеше ли тези наказвани със смърт войници да се мерят с храбрите и упорити войници на Помпей, които бяха превъзмогнали испанските горещини и студове, без да получават заплата, без да се сдобият с плячка, без да се докоснат до свястна храна, без да получат и една дума на признателност от сената? Не, Помпей беше убеден, че НИКОЙ не може да се мери с неговата армия.
Докато приближаваше към Рим, настроението му се подобряваше.
— За какво си мислиш, ако не е тайна? — попита веднъж Варон, докато двамата яздеха далеч от останалите.
— За това, че Рим продължава да ми дължи държавен кон. Хазната така и не ми плати за мъртвия Снежко.
— Това не минава ли за държавен кон? — посочи Варон дорестия кон, който Помпей гордо яхаше.
— Тази кранта? — изсмя се презрително той. — Моят държавен кон трябва да бъде бял.
— В интерес на истината конят изобщо не е кранта, Велики. — Варон беше собственик на богати пасбища в областта с най-добрите коне на земята. — Това е едно прекрасно добиче.
— Само защото го е яздил Перперна?
— Само защото е самият себе си.
— Е, за мен не е достатъчно добър.
— Така да е, това ли е наистина най-важната тема за размисъл?
— Да. Ти за какво очакваше да си мисля?
— Това беше моят въпрос! За какво?
— Ами опитай се да познаеш!
Варон свъси чело.
— Мисля, че по едно време се досетих — тогава, когато се сблъскахме с бунтовниците при Форум Попилий. Казах си, че си правиш сметката за поредното специално поръчение и че си доста разочарован от бързия разгром на Спартак. Сега обаче не се сещам!
— Е, Вароне, продължавай да мислиш в тоя дух. Само това ще те посъветвам засега.
Кохортата, която Помпей бе взел със себе си да го пази по пътя, беше съставена изцяло от войници, живеещи в Рим. Той и преди беше доказвал способността си да преценява ситуацията — защо да води със себе си хора, които искат да са близо до домовете си из провинцията? След като кохортата вдигна малък лагер на Вия Ректа, в подстъпите на града, Помпей разреши на войниците да надянат цивилни дрехи и да влязат в Рим. Афраний, Петрей, Габиний, Титурий Сабин и останалите легати продължиха заедно с войниците, също както Варон, нетърпелив да види жена си и сина си.
Самият Помпей остана сам да пази Марсово поле — или поне онзи кът, в който беше настанил кохортата си. Ако погледнеше към града, вляво виждаше друг лагер, по-близо до градските стени. Това беше лагерът на Марк Крас. Изглежда, и Крас беше довел със себе си една кохорта. И той като Помпей бе развял червено знаме над палатката си, за да покаже, че началникът не е напуснал поста си.
Колко тъжно и неприятно… Защо точно в този момент в Италия действаше и друга армия? Пък била тя армия, съставена изцяло от страхливци? Помпей нямаше сериозното намерение да води гражданска война: така и не можеше да привикне с мисълта. Отхвърляше я не толкова от чувство на преданост към родината, колкото, защото като човек не можеше да се отдаде на омраза и отмъстителност като Сула. За Сула не бе имало друг избор, освен да наложи волята си със сила. Рим беше крепостта, в която той съхраняваше душата, честта, извора на живота си. Докато за Помпей тази крепост щеше да си остане завинаги в Пицен. Не, той нямаше да започва гражданска война. Но трябваше да наплаши всички, че точно такива са му намеренията.
Седна и състави следното послание до сената:
„До Римския сенат:
Аз, Гней Помпей Велики, получих от вас преди шест години специално поръчение да смажа бунта на Квинт Серторий в Близка Испания. Както добре знаете, в сътрудничество с моя колега — управителя на Далечна Испания Квинт Цецилий Метел Пий аз успях да потуша въстанието, което доведе и до смъртта на Квинт Серторий, както и на всички други легати, между които изменника Марк Перперна Вейентон.