— Не съм чул — отговори Помпей, който изпита известно колебание. — Какво е направил?
— Като тръгнеш по Вия Апия от Рим за Капуа, по пътя ще преброиш точно шест хиляди и шестстотин кръста, на които са разпънати всички пленени бунтовници. По един кръст на всеки сто стъпки! Крас изби неколкостотин войници от консулските легиони, за да сложи край на всякакво дезертьорство и страх пред врага. Разпъна на кръст всеки жив пленник, за да покаже на робите в Италия и Сицилия какво ги чака при бунт. Това не е човек, с когото можеш да не се съобразяваш, Велики! Това е човек, който може и да не желае гражданска война, нали е делови човек, само ще си накърни финансовите интереси, но който, ако получи заповед от сената, веднага ще вдигна армията си срещу теб. При това има големи шансове да те направи на пух и прах!
Колебанието изчезна и Помпей си придаде тъповато изражение.
— Ще накарам писаря да препише всичко на хартия и утре сутринта ще го прочетеш пред сената.
— Така само ще съсипеш кариерата си!
— Няма.
Разговорът очевидно бе приключил, Филип стана да си върви. Не беше излязъл от палатката, когато Помпей се зае да пише ново писмо. Този път лично до Марк Лициний Крас.
„Хиляди поздравления, скъпи приятелю и колега от времето, когато заедно се сражавахме срещу Карбон. Докато аз умиротворявах Испания, разбирам, ти си умиротворявал Италия. Казват ми, че си успял да превърнеш страхливците от консулските легиони в железни войници и да покажеш на всички нас как да се разправяме с непослушните роби.
Още веднъж, хиляди поздравления. Ако имаш намерение да останеш в квартирата си тази вечер, дали не бих могъл да те навестя, та да си побъбрим?“
— Какво ли му е хрумнало? — попита Крас Цезар.
— Интересно наистина — върна му писмото трибунът. — Не мисля, че стилът му е особено изящен.
— Той няма как да пише изящно! Нали е варварин?
— А ти имаш ли намерение да останеш в квартирата си тази вечер? Човекът толкова иска да си „побъбри“ с теб… Чудя се какво ли разбира под бъбрене.
— Доколкото познавам Помпей, навярно е решил, че това е най-правилният израз. Да, имам намерение да си остана тук за вечерта — реши той.
— Поканата важи ли и за мен? — попита Цезар.
— Важи. Ти познаваш ли го?
— Запознавали сме се навремето, но силно се съмнявам, че ще си спомня.
Оказа се напълно прав.
— Наистина ли сме се запознавали, Гай Юлий? — учуди се Помпей при пристигането си няколко часа по-късно. — Не си спомням.
Цезар се засмя.
— Не се изненадвам, Гней Помпей. Ти тогава не можеше да откъснеш поглед от Муция.
Очите на Помпей светнаха.
— О, да! Ти беше на гости у Юлия, когато отидох да се запозная с жена си! Разбира се!
— Как е тя? Не съм я виждал от години?
— Държа я в Пицен — обясни той, без да си дава сметка, че един достоен римлянин не се отнася така с дамите. — Имаме си момченце и момиченце… Надявам се скоро да станат повече. В интерес на истината и аз не съм я виждал отдавна, Гай Юлий.
— Цезар. Предпочитам да ми казват Цезар.
— Още по-добре, защото и аз предпочитам да ме наричат Велики.
— Не се и съмнявам!
Крас реши, че е крайно време да се намеси в разговора:
— Седни, заповядай, Велики. Изглеждаш доста почернял и доста свеж за стар човек… Дали не си прескочил вече трийсет и петте? Или се лъжа?
— Ще ги навърша чак на предпоследния ден от септември.
— Ти успя да извършиш толкова много подвизи през тези трийсет и пет години, колкото повечето хора не успяват и за седемдесет. Направо ме е страх с какво ли ще има да се хвалиш на седемдесет. Как е в Испания, всичко наред ли е?
— Всичко е наред, но пък — Помпей великодушно допълни, — там се радвах на нечия изключителна помощ.
— Да, старият Пий наистина изненада и свои, и чужди. Преди да замине за Испания, не можеше да се похвали с нищо. — Крас се изправи. — Да ти предложа глътка вино?
Помпей се засмя.
— Само ако си сменил реколтата, непоправими скъпернико!
— Все същата — рече Цезар.
— Значи е оцет.