— Никога не съм предполагал, че си толкова добър в сметките, Велики!
— Във всеки случай доста по-добър, отколкото в четенето и писането.
— Колко ще спечелят твоите войници от плячката в Испания?
— Горе-долу същото, но те знаят, че всичко е справедливо поделено. Винаги когато разпределям плячката, до нея имат достъп и представители на редовите войници. Така всички се чувстват по-спокойни, не толкова, защото началникът доказва, че е честен, а защото това е само по себе си жест на уважение към легионера. Онези, които още не притежават земя, ще се сдобият с такава. Надявам се, ще я осигури държавата. Но ако държавата откаже, ще ги настаня на своя земя.
— Ти си забележително щедър човек, Велики!
— Не, Филипе, това не е щедрост, а елементарна предвидливост. На мен тези хора ще ми трябват. Ще ми трябват и синовете им. Защо да не бъде щедър днес, когато ще има да ми се отблагодаряват в бъдеще? Но когато остарея и водя своята последна война, бъди сигурен, че няма да позволя разходите да бъдат за моя сметка. — Помпей поклати глава. — Последната война ще донесе на Рим повече пари, отколкото градът е виждал през последните сто години. Не знам още къде ще се води тази война, само знам, че врагът ще бъде богат. В интерес на истината, мисля си дали да не бъде Партия. А когато донеса в Рим богатствата на Партия, очаквам Рим да заплати за земята на войниците ми. Досега кариерата ми костваше огромни разходи. Ти най-добре знаеш колко пари плащам всяка година за теб и за всички останали мои поддръжници в сената!
Филип се сви на стола си.
— Ще получиш всичко, за което си си платил!
— Добре, че го чувам от устата ти, приятелю. Можеш да ми го докажеш още утре — подкани го великодушно Помпей. — Сенатът трябва да откаже на Крас исканата земя за войниците му. Освен това изборите трябва да се отложат. Искам сенатът изрично да гласува указ, с който ми се разрешава да участвам в изборите. Нека законът бъде гласуван и от народното събрание.
— Така да бъде — надигна се възрастният сенатор. — Има само една голяма трудност, Велики. Крас държи в ръцете си голям брой сенатори, които му дължат пари. Съмнявам се, че ще успеем да ги привлечем на наша страна.
— Можем… Ако дадем на онези, които дължат по-скромни суми, достатъчно пари да се разплатят с Крас. Провери колко от сенаторите му дължат по-малко от четирийсет хиляди сестерции. Ако тези хора вече са станали наши хора или ако имат намерение да минат на наша страна, нека се издължат веднага на Крас. Ако друго не успее, то поне това ще бъде ясен знак за него, че е в губеща позиция.
— Дори така, ще ми се да отложим прочитането на писмото пред сената!
— Ще го прочетеш още утре, Филипе. Не желая никой да се заблуждава относно намеренията ми. Искам сенатът и цял Рим да знаят отсега, че аз ще бъда консул догодина.
Сенатът и цял Рим бяха научили за намеренията му още преди пладне на другия ден, иначе Варон нямаше да нахълта по никое време в палатката на Помпей — разрошен и задъхан от дългото тичане.
— Ти не говориш сериозно! — едва успя да изрече приятелят му.
— Напълно сериозно.
— Вода, искам вода. — С големи усилия Варон се надигна от стола и отиде до масата. — Велики, ще те победят!
Помпей му отвърна с пренебрежителен жест, но го изгледа с очакване.
— Как възприеха новината, Вароне? Искам да чуя всичко с подробности!
— Ами най-напред Филип подаде заявка за изказване при консула Луций Ауфидий Орест — в момента той държи фасциите и ръководи заседанията. Тъй като именно Филип бе пожелал днешното заседание да се свика, веднага след провеждането на авгуриите думата му беше дадена. Тогава той стана и без никакво предисловие прочете писмото ти.
— И те какво? Смяха ли се?
Варон надигна очи от чашата и го погледна изумен.
— Дали са се смели? Богове, не! Всички стояха като ударени от гръм. Най-накрая се разшумяха, тихичко, после целият сенат заприлича на гладиаторска арена. Когато Орест успя да възстанови реда, думата поиска Катул. Предполагам, сещаш се какво имаше да каже.