— Би трябвало да си. Дължиш му няколко специални поръчения — напомни му Цезар, — но след случилото се днес сутринта едва ли сенатът ще се излъже да даде подобно поръчение на някой друг конник.
Помпей го изгледа леко засегнат.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, което казах. Не можеш насила да си печелиш благоволението на сената, Гней Помпей, а след това да искаш той да забрави. Нито можеш да се надяваш, че сенатът ще бъде вечно твой. Филип е стар човек. Цетег също не е млад. А когато те си отидат, кого ще използваш на тяхно място? Всички по-известни сенатори ще бъдат под влиянието на Катул — Цецилиите, Корнелиите, Лициниите, Клавдиите. Ако някой иска да получи специално поръчение, трябва да моли народа, при това не патриции и плебеи заедно, а конкретно плебейското събрание. Навремето Рим беше свикнал да се управлява единствено от плебейското събрание. Предполагам, че и за в бъдеще така ще бъде. Народните трибуни са толкова удобни… Ако някой им върне старите правомощия. — Цезар се покашля. — Пък и излиза по-евтино да купиш някой млад народен трибун, отколкото опитни сенатори като Филип и Цетег.
Думите му не предизвикаха реакция у Помпей. Цезар усещаше, че Помпей му е абсолютно безразличен, без да е сигурен точно защо. Като дете Цезар беше расъл сред всякакви народности, та затова галският облик на събеседника нямаше как да го отблъсне. Кое тогава? Докато Помпей осмисляше думите му, Цезар на свой реди размишляваше защо човекът срещу него не го интригува. Най-накрая реши, че той просто не се е родил достоен за вниманието му — тази самонадеяност, това почти детско вглъбяване в самия себе си, тези пропуски в образованието, които изключваха всякакво уважение към закона.
— Какво има да ми каже Крас? — попита Помпей.
— Би желал да се стигне до споразумение, Гней Помпей.
— И какво трябва да включва това споразумение?
— Няма ли да е по-добре ти да поставиш своите искания, Гней Помпей?
— Бих желал да не ме наричаш така! Мразя да ме наричат така! За пред хората аз съм Велики!
— Тук говорим в официално качество, Гней Помпей. Обичаите изискват да се обръщам към теб според етикета. Не желаеш ли да ни представиш най-напред своите условия?
— Как да не желая! — тросна се Помпей, без да е сигурен защо не може да владее нервите си. Изглежда, за всичко беше виновен този хитър и твърде благовъзпитан тип, когото му пращаше Крас. Досега Цезар беше говорил с ясно разбиране за всичко, не беше допуснал нито една грешка, не беше изпуснал нищо от поглед. Именно това го влудяваше. Той, Великият, трябваше да дава тон за всичко, а ето, че разговорът между двамата протичаше в друго русло. Цезар се държеше така, сякаш не Крас, а Помпей беше в по-деликатното положение. Беше по-красив от покойния Мемий, а по-хитър и съобразителен от Филип и Цетег, взети заедно. Освен това беше спечелил второто по важност военно отличие в Рим, връчено му не от друг, а от неподкупния Луций Лукул. Следователно беше смел и добър войник. Да беше чул Помпей за историята с пиратите, за завещанието на цар Никомед и битката при Меандър, може би от самото начало щеше да заеме по-други позиции; Афраний и Петрей имаха представа кой е Цезар, но Помпей не беше чул нищо за него. Ето защо се оказа много по-уязвим и трябваше да си признае, че Цезар по-лесно му въздейства, отколкото той на него.
— Та исканията ти? — попита отново гостът.
— Просто да убеди сената във вземането на решение аз да се кандидатирам за консул.
— Без да станеш преди това член на сената?
— Без да ставам член на сената.
— Ами ако сенатът ти позволи да участваш в изборите, а ти ги изгубиш?
Помпей се засмя, забележката беше доста находчива.
— Не бих могъл да изгубя дори да искам!
— Чувам, че тази година борбата ще бъде много оспорвана. Сред кандидатите се Марк Минуций Терм, Секст Педуцей, Луций Калпурний Пизон Фруги, Марк Фаний, Луций Манлий, както и двамата ти най-големи съперници на този етап: Квинт Метел Капрарий и Марк Крас. — На Цезар ситуацията му се струваше доста забавна.
Помпей изведнъж се изправи на стола.
— Как? Искаш да кажеш, че той все още иска да се кандидатира?
— По всичко личи, Гней Помпей, че ти ще поискаш от него да не се отказва от командването на армията си — за да не я използва сенатът срещу теб. Тогава Крас се оказва длъжен да се кандидатира за консул, при това е длъжен да спечели изборите — започна бавно и търпеливо да му обяснява Цезар. — Ако той не е консул догодина, още през януари ще го осъдят за държавна измяна — за това, че не се е отказал от командването в полза на сената. Като консул той не рискува подобен процес — нито по време на проконсулския мандат, който вероятно ще получи в края на следващата година. Едва след като свърши управлението му на някоя римска провинция, той ще стане отново частно лице — тогава може да бъде съден. Това, което му се налага да стори на всяка цена, е да си осигури място на консул и да възстанови пълните правомощия на народните трибуни. След това ще убедим някого от народните трибуни да прокара закон, чрез който се оправдава нежеланието му да предаде командването на сената. Другите девет трибуни пък ще бъдат убедени да не налагат вето. Така, когато един ден Крас стане частно лице, вече няма да има основание да го съдят за измяната, която ти в момента го принуждаваш да извърши.