Думите прокънтяха из целия коридор, достатъчно широк, за да мине цяла армия из него. Помпей се закова на място.
— Цина бе убит след пиянско спречкване с недоволни новобранци.
— В Анкона, твоя град, нали, Велики? В твоя град! И то веднага, след като ти се беше срещнал с него! — крещеше обезумяла Антистия.
В следващия миг съпругът й я стисна за гърлото и я притисна до стената.
— Да не съм те чул да повториш това, жено! — закани й се тихо.
— Така твърди баща ми! — отвърна Антистия с пресъхнала от страх уста.
Мъжът й я стисна по-силно.
— Баща ти не обичаше особено Цина. Виж, за Карбон няма нищо напротив, затова и ми се ще да го убия със собствените си две ръце. Но няма да е същото, ако убия теб. Аз жени не убивам. Дръж си езика зад зъбите, Антистия. Смъртта на Цина няма нищо общо с мен, става дума за нещастна случайност.
— Искам да се прибера при родителите си в Рим!
Помпей я пусна и я отблъсна.
— Отговорът е не! Сега ме остави на мира!
След което се отдалечи и почна да вика слугата; Антистия го чу как нарежда на отвратителния си роб жена му да не напуска стените на Помпеевата крепост, докато той отсъства. Разтреперана, младата жена се добра до спалнята, която беше споделяла заедно с Помпей в продължение на две години и половина като негова първа съпруга; временна мярка. Недостойна да му роди деца. Как не се беше сетила по-рано?
Едва сдържаше сълзите си. Беше ужасно да види всички свои мечти разбити, преди дори любовта й към Помпей да е угаснала.
Отвън се разнесоха отново варварските крясъци на мъжа й, който продължаваше да вика из къщата:
— Отивам на война, отивам на война. Сула е стъпил на италийска земя, войната започна!
Едва беше пропукала зората, когато Помпей се появи облечен в сребърната си ризница насред Ауксим. Рамо до рамо с него вървяха осемнайсетгодишният му брат и Варон, а подире им подтичваха неколцина писари. Излязоха на пазара и младият Помпей заби знамето на баща си насред площада. Без да крие нетърпението си, изчака подчинените му да сглобят походните масички, да подредят листовете и писците си и да излеят мастилото из каменните мастилници.
Едва след като всичко беше готово, а тълпата вече изпълваше целия площад и страничните улици, Помпей пъргаво се качи на дървения подиум под знамето с кълвача — герба на баща му Помпей Страбон.
— Е, времето дойде! — извика той на гражданите. — Луций Корнелий Сула е дебаркирал в Брундизий, за да поиска това, което по закон му се полага — консулски империум, право на триумф, привилегията лично да положи лавровия си венец в краката на Юпитер Оптимус Максимус в храма на Капитолийския хълм! Тъкмо по това време, само че миналата година, другият Луций Корнелий — онзи, когото наричахме Цина — се намираше недалеч оттук и напразно се опитваше да свика под знамената си ветераните на моя баща. Така и не успя. Вместо това умря. Днес обаче виждате мен. А аз виждам пред себе си мнозина от същите тези ветерани. Аз съм син на баща си! Неговите хора са и мои хора. Неговото минало е моето бъдеще. Аз смятам да отида в Брундизий и да се бия за Сула, защото негово е правото. Колко от вас ще ме последват?
Кратко и ясно, мислеше си Варон и неволно се възхищаваше на приятеля си. Може би младежът беше прав, като се заканваше да получи консулството с помощта на копието си, вместо да си губи времето в празни приказки. Присъстващите на площада не изглеждаха разочаровани от краткото слово на Помпей. Още не беше свършил, а жените вече се оттегляха и обсъждаха отсъствието на мъжете и синовете си. Някои отчаяно кършеха ръце, други вече бързаха да съберат дрехи, трети бяха свели очи, опитвайки се да прикрият усмивките си. Мъжете пъдеха децата надалеч и се редяха пред писарите.
Варон си беше харесал едно от стъпалата пред стария храм на бог Пик, откъдето спокойно можеше да наблюдава. Дали навремето се бяха писали със същото това желание доброволци при Помпей Кривогледия? Навярно не. Онзи беше просто господарят, строг човек, но добър началник; хората му щяха да го слушат с желание, но без усмивка. Със сина нещата стояха другояче. „Имам пред себе си истински феномен — разсъждаваше Варон. — Едва ли мирмидонците са следвали с такова желание Ахил. Дори и македонците не са били така готови да умрат за Александър. Те го обичат! Той е техният любимец, техният талисман, едновременно баща и дете на всички присъстващи.“
Някой се отпусна на стъпалото до Варон и той инстинктивно обърна поглед към новодошлия. Червени коси, червендалесто лице, интелигентен поглед, който внимателно го преценяваше — него, единствения чужденец на площада.