Октавий Балб не загуби време с излишни приказки; в следващия миг вече беше напуснал квартирата на главнокомандващия и летеше към лагера на конницата. Сула тогава насочи вниманието си към останалите офицери.
Бяха четирима — Крас, Вация, Долабела и Торкват.
— Тук разполагаме само с осем легиона — каза им Сула.
— Това означава, че силите са две към едно в тяхна полза. Ще дам своите разпореждания още тук, защото времето може и да не ми стигне утре сутринта.
За секунда се умълча и ги изгледа замислен. Кой щеше да се справи най-добре? Кой щеше да събере достатъчно смелост, за да поведе войската в една наглед отчаяна авантюра? По право командването принадлежеше на Вация или Долабела, но дали те бяха най-добрите? Погледът му се спря на Марк Лициний Крас, здравия като бик и непоклатим като скала крадец и мошеник, който при всякакви обстоятелства умееше да запазва спокойствие. Крас беше — дисциплиниран, неморален, но може би донякъде предан на началника. Във всеки случай от четиримата той имаше най-много какво да губи. Вация и Долабела все щяха да се отърват, те бяха хора с връзки. Торкват бе добър, но не ставаше за командир.
Сула взе решение.
— Ще разделя армията си на два отряда от по четири легиона. Върховното командване запазвам за себе си, но няма да водя нито един от отрядите. Оттук нататък ще ги наричам ляв и десен поради липса на друго определение. Така и ще се бият — отляво и отдясно, поне докато не реша нещо друго по време на сражението. Център няма да има… Не ми достига войска за целта. Вация, ти ще командваш лявата половина, Долабела ще ти бъде заместник, Крас, на теб давам дясната, ще ти помага Торкват.
Докато говореше, Сула спря погледа си на Долабела и прочете гнева и обидата в очите му.
— Това искам, това ще бъде — отсече Сула. — Няма време за спорове. Всички сте хвърлили жребия си заедно с мен, дали сте ми правото да решавам всички въпроси вместо вас. Ще изпълнявате каквото ви наредя. Това, което очаквам от вас, е да се биете с нужното желание.
Долабела застана до вратата и даде път на другите трима да излязат от стаята, след което се върна при Сула.
— Може ли няколко думи насаме, Луций Корнелий?
Макар да беше патриций и да принадлежеше към стария генс Корнелия, Долабела нямаше нищо общо с най-видните издънки на фамилията — Сципионите или Лентулите, не беше близък роднина и на Сула. Това, което го оприличаваше на съименниците му беше невзрачният му вид — дебели, зачервени бузи, гъсти вежди и твърде раздалечени очи. Амбициозен и според мълвата, безскрупулен, Долабела, заедно с първия си братовчед, Долабела Младши, беше решен да извоюва власт и известност и за своя клон от фамилията.
— Бих могъл да те проваля, Сула — каза той. — Достатъчно ми е да ти попреча утре да спечелиш сражението. Веднъж да сменя страната, бъдещите ми приятели много бързо ще забравят, че някога съм бил с теб.
— Давай нататък! — подкани го Сула, когато Долабела направи малка пауза да прецени ефекта от думите си.
— И все пак съм съгласен да изпълня заповедта ти и да позволя на младия Крас да застане по-високо от мен в командването. При едно условие.
— Което е?
— Догодина да ме предложиш за консул.
— Дадено! — съгласи се Сула. Долабела примигна от учудване.
— Не си ли изненадан?
— Нищо не може повече да ме изненада, драги Долабела — изпрати легата си Сула. — Пък и в този момент малко ме е грижа кой ще бъде консул догодина. Важното е кой ще командва утре войската. Сега се убеждавам, че правилно съм предпочел Марк Крас. Лека нощ!
Седемстотинте конници под командването на Октавий Балб се озоваха край Страбоновия лагер няколко часа след изгрев-слънце. Беше първият ден на ноември. Балб не би могъл сам нищо да постигне, пък дори да му беше заповядал сам Юпитер. Конете му бяха до такава степен изтощени от бесния галоп, че едва се държаха на краката си. Ездачите бяха слезли на земята и се опитваха с благи думи да им вдъхнат кураж и воля. Именно по тази причина Балб предпочете да спре войската си сравнително далеч от палисадите на лагера, все едно тепърва се готви за мощна атака! Подреди конницата си, сякаш представляваше ударният авангард на армията и по негова заповед хората му започнаха да си разменят заповеди и съобщения с несъществуващата пехота зад гърба си.