След първите осем дни от приемането на закона за диктатора онези, които бяха станали свидетели на гневната му реч в Сената, но не се бяха почувствали лично заплашени от нея (за разлика от Лепид), започнаха да се чувстват достатъчно спокойни, за да говорят за престарелия Сула Дори с пренебрежение.
— Същински травестит! — изказа се презрително Хортензий пред Катул.
— Най-накрая някой ще го убие — отговори Катул с досада.
Хортензий се изхили.
— Или ще получи апоплектичен удар. — Той сграбчи Катул за ръката и здравата го разтърси. — Знаеш ли, дори започвам да се чудя защо толкова се бях уплашил! Той е тук, но едновременно с това го няма. В крайна сметка Рим не се управлява от човек с толкова големи амбиции… Много странно! Той е съсипан човек, Квинт. Просто един старец.
Мнение, което започна да се шири не само сред богатите, но и сред бедните. Всеки ден жалката фигура на Сула вдъхваше все ново и ново презрение с изкривената си перука и с нескопосано поставения грим. Да не би да слагаше пудра върху червените си белези по лицето? Да не би да си говореше сам? Понякога дори викаше, без да е ясно на кого. Диктаторът беше съсипан човек. Просто един старец.
Голяма смелост беше нужна за толкова суетен човек като него да покаже пред целия народ пораженията на годините. Само Сула знаеше какъв удар бе за него болестта, превърнала го в старец, само той си знаеше колко много копнее да възвърне някогашния си царствен облик, пред който бе отстъпил дори Митридат Понтийски. Именно затова Сула бе убеден, че колкото по-рано придобие смелост да се покаже пред съгражданите си, толкова по-лесно би забравил собствения си ужас от миговете, прекарани пред огледалото. И в крайна сметка така и стана. Най-вече защото разходките му не бяха безцелни. Сула искаше да види с очите си в какво се е превърнал Рим, да разбере от какво градът има най-голяма нужда, какво трябва да направи. И колкото повече се разхождаше, толкова повече се гневеше… и вълнуваше, защото само от него зависеше градът да възвърне някогашната си красота и прелест.
Освен това Сула чакаше завръщането на неколцина души, които му бяха донякъде близки, макар да не ги обичаше особено, а и да нямаше голяма нужда от тях — жена си, двамата си близнаци, голямата си дъщеря, внуците си… Както и Птолемей Александър, египетския престолонаследник. Всички те бяха чакали търпеливо под грижите на слугата Хризогон най-напред в Гърция, сетне в Брундизий. В края на декември се очакваше да пристигнат в Рим. Известно време Далматика щеше да живее в дома на Ахенобарб, но Сула вече бе заповядал да бъде възстановена собствената му къща; цензорът Луций Филип — почернял от слънцето и в цветущо здраве — още със завръщането си от Сардиния беше свикал Сената и започна да крещи на колегите си да гласуват средства от несъществуващия държавен бюджет за компенсация на конфискациите, противозаконно наложени върху имуществото на Сула.
На двайсет и третия ден от ноември диктаторската длъжност на Сула бе официално ратифицирана. Същия ден Рим осъмна без голямата статуя на Гай Марий на Форума, без по-малките, които красяха Форум Боарий, Форум Холиторий и много други площади и кръстовища из града. Бяха изчезнали и бойните трофеи на Марий, съхранявани в храма на Честта и Доблестта на Капитолия — засегнат от пожара, но все така подходящ дом за безжизнените колекции от чужди оръжия, знамена, както и за личните доспехи и оръжия на Гай Марий, с които се е сражавал в Африка, при Аква Секстия, при Верцела, при Алба Фуценция. После изчезнаха и други статуи — на Цина, на Карбон, на Брут Старпи, на Норбан, на Сципион Азиаген — но понеже те всички заедно бяха нищожни в сравнение с изображенията на великия Марий, малцина изобщо забелязаха, че ги няма. Отсъствието на големия пълководец нямаше как да не се усети — твърде много голи стълбове и постаменти останаха да стърчат по площадите на Рим.
Някъде по същото време се разнесоха слухове за други отсъствия, доста по-тревожни от това на паметниците — започнаха да изчезват хора! Хора, които навремето шумно бяха поддържали Марий, Цина или Карбон, или и тримата заедно. Най-често хора от конническото съсловие, повечето преуспели търговци, които не бяха престанали да богатеят и във времето на всеобща мизерия; конници, които се бяха сдобили с прекрасни държавни поръчки, бяха давали заеми на съмишленици и изобщо бяха съумели да превърнат в пари своята преданост към каузата на Марий, Цина или Карбон, или към тримата… Доколкото се знаеше, никой сенатор не беше изчезнал, но така или иначе броят на изчезналите граждани твърде бързо нарасна.