Дали заради твърде голямата си ангажираност в обществените дела, дали заради друго, римските граждани започнаха дори с очите си да виждат как техни съседи и събратя изчезват. Ето че десетина-петнайсет непознати частни лица със здраво телосложение чукат на нечия порта, влизат в дома и само след минута излизат наобиколили стопанина, който тръгва с тях в неизвестна посока…
Рим неспокойно се раздвижи, започна да гледа на разходките на своя нов господар не просто като на безобидно старческо развлечение, а като на доста зловещо поведение, криещо куп тайни. Това, на което допреди ден-два се гледаше като на невинни ексцентрични прояви, днес се обгръщаше с мистериозен смисъл, за да прерасне някой ден в открита заплаха за целия град. Сула не разговаряше с никого! Но говореше със самия себе си! Заставаше насред улицата и само той знаеше какво наблюдава! Един-два пъти дори се беше разкрещял! Какво вършеше той в действителност? И защо го вършеше?
С нарастването на напрежението странното поведение на тези младежи, които обикаляха домовете на богатите римски граждани, стана още по-очебийно. Минувачи ги забелязваха да си водят бележки, да следват като сенки някой забогатял лихвар от партията на Карбон или пък известен спекулант-марианец. Хората започнаха да изчезват твърде бързо, докато един ден младежите не потропаха на вратата на един скромен сенатор, който винаги бе гласувал в полза на Марий, Цина или Карбон. Сенаторът обаче не бе отведен никъде. Когато се показа на улицата, се разнесе дрънчене на оръжия, някой замахна с меч пред очите на минувачите и отсече сенаторската му глава. Тя се изтърколи по паважа, кръвта се разнесе заедно с водата в канавката; после обаче всичко изчезна.
Хората започнаха да си измислят обиколни маршрути, само и само да не минават покрай рострата с набучените на копия глави, да не би да излязат повече на брой: Карбон, Марий Младши, Каринат, Цензорин, Сципион Азиаген, Брут Старши, Марий Гратидиан, Понтий Телезин, Брут Дамазип, Тиберий Гута, Соран, Мутил… Не, засега бяха само толкова! Главата на убития сенатор не се беше показала на площада. Нито главата на някой от останалите безследно изчезнали. А Сула продължаваше да се разхожда. Обаче хората вече не се спираха на улицата, за да му се усмихнат — пък дори и със съжаление, и бързаха да отбият в първата пресечка, сякаш се страхуваха дори от погледа му. Където минеше Сула, всички се разбягваха. Никой не смееше да го гледа. Никой не смееше да се усмихва. Никой не го заговаряше, никой не го тревожеше с молбите си. Видът му плашеше всички, сякаш беше призрак, излизаш на бял свят, както се вярваше, в определени дни от годината.
Никога допреди римски държавник не е бивал обграден с толкова тайни и недоразумения, колкото Сула в онези ужасни седмици. Поведението му не беше нормално. Друг на негово място би застанал на рострата, за да обясни плановете си. Щеше да се хвали с намеренията си или с постигнатото или щеше да се оплаква от нежеланието на обществото да го разбере… Просто би говорил! Ако не пред всички, то поне пред отбрана аудитория. Римляните не бяха хора, склонни да пазят дълго своите тайни. Обичаха да обсъждат проблемите си на глас. Мълвата вършеше останалото. Но Сула мълчеше. Единствената му публична проява бяха безкрайните разходки, с които той нито признаваше съучастие в престъпленията, нито изразяваше каквато и да била загриженост за случващото се по улиците на града. И все пак всичко това трябваше да води началото си от него! Този мълчалив и необщителен човек беше господарят на Рим.
На декемврийските календи Сула свика заседание на Сената — първото от онова, в което бе говорил Флак Принцепс Сенатус. О, с каква бързина се завтекоха всички сенатори към Курия Хостилия! Зимният студ беше нищо в сравнение с хлада в душите им. Всички до един дишаха на пресекулки и се оглеждаха като замаяни. Накацаха по столовете като чайки, скрили се далеч от напора на бурята, и дори се страхуваха да погледнат нагоре, да не би подобно на Сатурнин и неговите сподвижници навремето да бъдат избити с керемидите от покрива на Курията.
Нямаше човек, който да не изпитва ужас и паника — дори и Флак, дори и Метел Пий, дори и смелите пълководци като Офела или вечните конформисти като Филип и Цетег. И все пак, колко беззъб изглеждаше Сула при влизането си в залата! Та той предизвикваше жал и съчувствие! Като се изключи фактът, че го придружаваха двайсет и четирима ликтори — два пъти повече, отколкото се полагаха на консул… и два пъти повече, отколкото бе ползвал последният римски диктатор.