Но Сула така и не беше посетил Аврелия, което караше Цезар да се замисли за онази последна и донякъде случайна среща между двамата при Теан Сидицин. Аврелия така и не бе споделила нищо; дори и след толкова време тя с нищо не издаваше своето отношение към стария си приятел.
— Трябваше да те види! — беше отбелязал Цезар.
— Никога повече няма да почука на вратата ми — отвърна Аврелия.
— Защо?
— Защото тези посещения принадлежат на друго време.
— Време, когато той е бил достатъчно красив, за да мечтаеш? — беше се троснал синът й, неспособен да овладее яда си.
Но Аврелия не реагира. Само го стрелна със смразяващия си поглед.
— Ти не само че си глупак, но и смееш да обиждаш майка си! Остави ме на мира!
И той я беше оставил. Нейна си работа какво означаваше Сула за нея.
Бяха научили и за обсадната кула на Марий, както и за жалкия й край, и за всички останали напразни опити да пробие обсадата на Офела. Накрая, в последния ден на октомври беше дошла шокиращата новина за деветдесетте хиляди самнити, които се настанили в изоставения лагер на Помпей Страбон при Колинската порта.
Следващите два дни бяха най-ужасните в живота на Цезар. Облечен в задушаващата си вълнена дреха, неспособен да се докосне, до каквото и да е оръжие, още по-зле — без правото да види мъртъв войник, — той се беше скрил в кабинета си, където започна да пише нова епическа поема, не на гръцки, а на чист латински, при това, за да е по-трудна задачата — в хекзаметър. Шумът от битката долиташе до ушите му, но той прогонваше всички мисли за нея и се потапяше в безсмислените си стихове. Цялото му същество копнееше да се озове на бойното поле.
След като с идването на нощта се изгуби дрънченето на оръжията, Цезар нервно изскочи от кабинета си, колкото да завари Аврелия над своето писалище с куп сметки пред себе си. Толкова беше разярен, че не можеше да диша.
— Как мога да пиша за нещо, което ми е забранено да върша? — искаше да знае синът. — На какво е посветена голямата литература, ако не на войната? Да не би Омир си е губил времето с пикантерии? Да не би Тукидид да е сметнал, че пчеларството заслужава повече интерес от войната?
Аврелия знаеше как най-добре да засегне самочувствието на сина си, затова хладно му отвърна:
— Вероятно не.
След което се наведе над сметките.
Тази нощ бе краят на спокойствието. Синът на Юлия беше убит, всички с него бяха убити и Рим принадлежеше единствено на Сула. Който нито дойде да ги посети, нито прати вест до Аврелия.
Това, че Сенатът и центуриатните комиции гласуваха диктаторски правомощия на Сула, се превърна в най-важната новина, широко дискутирана от всички. Но Цезар и съседът му Гай Маций, който живееше в другия апартамент на приземния етаж, научиха за изчезващите конници от устата на Луций Декумий.
— Това са все хора, които са натрупали състояние при Марий, Цина или Карбон. Нищо случайно няма в тази история. Можеш да се радваш, че татенцето умря преди години, Цирейче — успокояваше Луций Декумий младия Гай Маций, който носеше неприятния си прякор още от ранно детство. И ти също, Паунче — обърна се Декумий към Цезар.
— Какво искаш да кажеш? — наежи се Маций.
— Искам да кажа, че има едни много страшни хора, дето изглеждат най-обикновени, а тропат по вратите на мнозина римски конници и ги отвеждат неизвестно къде — обясни пазителят на кръстопътя. — Тези страшни хора са най-често освободени роби, но не от ония, гърците, дето си падат по момченца. Всички до един се казват Луций Корнелий еди-кой си. Ние в братството ги наричаме най-общо суланци. Защото всички принадлежат на него. Помнете ми думата, момчета, тия суланци нищо добро не носят! Мен ако ме питате, много още конници ще има да изчезват!
— Сула няма право! — прехапа устни Маций.
— Сула има право да върши всичко, което пожелае — възрази Цезар. — Нали го направиха диктатор. Това е повече и от цар. Указите му имат силата на закон, не е обвързан дори с лекс Цецилия Дидия, който изисква седемнадесетдневен срок между първото и второто четене на закон. Ако не желае сам, дори не е длъжен да обсъжда новите закони в Сената или Народното събрание. И никой не може да го държи отговорен за нито едно негово действие — нито дори за онова, което е вършил в миналото. Пък и мен ако ме питате — добави той замислено, — ако нечия силна ръка не поеме римските дела, всичко е свършено. Затова се надявам нещата да потръгнат, както Сула желае. И се надявам да намери достатъчно сили и кураж да свърши всичко, което трябва да се свърши.