Първа глава
Мисисипи, 9 март 1833 година
Силен, топъл дъжд, примесен с вятър, плющя целия ден по земята. Но с падането на черния покров, който нощта заметна над хълмове, поля и гори, стихна и бушуващата буря. Навсякъде се възцари покой. Дори и въздухът сякаш замря, останал без дъх, докато долу, досами земята, се раждаше бяла злокобна мъгла. Призрачните пари се стелеха безцелно над блатата и гъсталаците, обгръщаха все по-големи пространства, прониквайки във всички гънки и кухини по пътя си и галеха дънерите и стволовете на дърветата. Високо над мъглата възлести клони, обрасли в мъх, се протягаха в мрака. Капчици роса се стичаха по тях и се губеха надолу в кипящата, разбунена маса. От време на време луната изникваше иззад разкъсаните, бягащи облаци и обливаше със сребърно сияние неземния свят от черни сенки, които сякаш искаха да я докоснат.
В морето от изпарения плуваха порутен тухлен дом и малка стопанска постройка, плътно прилепнала до него. Висока, островърха решетка от ковано желязо обграждаше от всички страни и къщата, полузадушена в прегръдката на вековни дървета, и двора пред нея. Цареше покой.
Изведнъж някъде изскърцаха панти, но почти в същия момент шумът заглъхна. Един от храстите досами задната врата се поклащаше някак неестествено, зад клоните предпазливо се надигна сянка на човек. Природата наново затаи дъх. Призракът огледа внимателно заградения двор и развял черно наметало, се понесе като гигантски прилеп през мъглата, фигурата се спотаи плътно до къщата, там, където някой беше махнал решетката между две каменни колони. Две ръце в ръкавица припряно зачаткаха огнивото над малка купчина барут. Островърхо пламъче припламна сред барута и от него се издигна гъст сив пушек, който се сля с мъглата.
Три бавно горящи запалителни фитила сякаш оживяха в избуялия пламък и продължиха да тлеят дори когато барутът изгоря докрай. Жарта си проправи равномерно път под къщата в три различни посоки. Нейна цел бяха няколко запълнени с барут отточни вадички, които пък водеха към купчини с намаслени парцали и сухи съчки. Съскането на изгарящите фитили се смеси с нервно шумолене и скърцане, а пернатите обитатели на влажното преддверие, предчувствайки надвисналата катастрофа, напуснаха обезпокоени своите дупки и гнезда и потънаха в нощта.
Крадливата сянка обърна гръб на къщата и се завтече към железния портал. Тя се промъкна през един отвор, чиято верига лежеше разкъсана на земята и се втурна към края на гората. Там, привързан за едно дърво, я очакваше едър, расов, звездочел жребец — животно, родено да лети в кариер. Сянката възседна коня и пое бавно по влажната пръст, така че да не се чува тропотът на копитата. И едва когато се отдалечи достатъчно и предпазливостта стана излишна, човекът подгони жребеца с края на юздите в бесен галоп. Само миг по-късно нощта погълна ездача и неговия кон.
След изчезването им за момент настана пълна тишина. После самотната къща застена, предусещайки сякаш надвисналата гибел. И докато искрящите дъждовни капки падаха като сълзи от прогнилите улуци, от вътрешността на сградата долетя глух, несвързан шепот. Тихи писъци, страдалческо скимтене и лудешки, сподавен кикот на душа, обладана от безумие, изпълниха нощта. А далечната луна, както винаги равнодушна към времето и човешките дела, скри лика си зад един пухкав облак и продължи небесното си пътешествие.
Тройният впряг съскащи змии сляпо следваше предначертания си път и накрая всяка от тях достигна своята цел. Купчините барут се запалиха, мъглата наоколо затрептя в жълта светлина. Огънят се разпали и се прехвърли от парцалите върху сухите съчки, след което лакомо загриза и дъсчения под. Зад единия от предните прозорци се появи мътно сияние, после стаята внезапно просветля и се превърна в бушуващ огнен ад. На фона на пламъците тъмните решетки пред прозорците очертаха тесен черен релеф. Горещината стана нетърпима, докато накрая се пръснаха и кристалните стъкла и парчетата се посипаха навън. Пламъците обхванаха прозорците и пропълзяха нагоре по тухления зид.
Сподавените, несвързани ридания, които долитаха от горния етаж, преминаха в пронизителни писъци и глухи ревове на страх и ярост. Сгърчени пръсти отчаяно се мъчеха да открият решетките, а множество разранени юмруци разбиваха стъклата на прозорците. Някой заудря бясно по залостената врата и само секунди по-късно един огромен мъжага я изби от рамката. Той покри плешивината си с ръце, очаквайки сякаш някой да го повали на земята, после се втурна на двора, там се обърна към горящата сграда и се вторачи в нея като дете, станало свидетел на великолепен спектакъл.