Онази вечер не се прибрах у нас. Отидох заедно с няколко приятели у Иршадови. Развълнувани, започнахме да обсъждаме събитията от деня и да умуваме какво да правим.
— Този тип влияе ужасно на баща ти — отсече Иршад. — А сега е довел у вас и проститутка. Трябва да изчистиш името на семейството си, Аладине.
Докато седях и ги слушах, лицето ми гореше от пърлещ срам и ми беше ясно едно: Шамс не ни беше донесъл нищо, освен злочестини.
Всички стигнахме до единодушното заключение, че той трябва да се махне от града — ако не по своя воля, то със сила.
На другия ден се прибрах, преизпълнен с решимост да поговоря мъжки с Шамс от Тебриз. Заварих го сам на двора, беше затворил очи и свиреше с наведена глава и с гръб към мен на ней. Беше напълно погълнат от музиката и не ме забеляза. Приближих се тихо като мишка, за да се възползвам от възможността да го огледам хубаво и да опозная по-добре врага си.
След няколко минути музиката заглъхна. Шамс понадигна леко глава и без да поглежда към мен, промърмори глухо, сякаш на себе си:
— Ей, Аладине, мен ли търсиш?
Не казах и дума. Знаех, че той умее да вижда и през затворени врати, и не се изненадах, че има очи и на тила.
— Е, хареса ли ти вчерашното представление? — попита Шамс вече след като се обърна към мен.
— Според мен си беше пълен позор — отвърнах на мига. — Нека сме наясно. Не ми харесваш. И никога не си ми харесвал. Няма да допусна да петниш повече доброто име на баща ми.
В очите на Шамс блесна искра — той остави нея и каза:
— Това ли било? Ако доброто име на Руми бъде опетнено, хората вече няма да гледат на теб като на син на големец. Това ли те плаши?
Бях решен да не допускам той да ме притиска до стената и не обърнах внимание на хапливата му забележка. Но пак трябваше да мине известно време, докато кажа нещо.
— Защо не си вървиш и не ни оставиш на мира? Бяхме толкова добре, преди да дойдеш — не му останах длъжен. — Баща ми е уважаван книжник и семеен човек. Вие двамата нямате нищо общо помежду си.
Шамс си пое дълбоко въздух — беше извил напред врат и от съсредоточаване беше сбърчил чело. Изведнъж ми се стори стар и уязвим. Внезапно ми мина през ума, че мога да го пребия от бой, да го смачкам на пихтия още преди някой да му се е притекъл на помощ.
Тази мисъл беше толкова ужасна и злостна, но същевременно тъй стряскащо примамлива, че се видях принуден да отклоня очи.
Когато се извърнах отново към Шамс, видях, че той ме проучва с блеснал ненаситен поглед. Дали ми четеше мислите? Изтръпнах целият, от глава до пети, сякаш ме бодяха хиляда игли, а коленете ми се подкосиха — не искаха да ме държат. Явно беше черна магия. Не се и съмнявах, че Шамс няма равен в най-страшните магии.
— Ти, Аладине, се страхуваш от мен — заяви след кратко мълчание той. — Знаеш ли на кого ми приличаш? На разногледия чирак!
— Какъв чирак? — рекох аз.
— От един разказ. Обичаш ли разказите?
Свих рамене.
— Не ми е до тях.
По устните на Шамс трепна снизхождение.
— На когото не му е до разкази, не му е и до Бога — заяви той. — Толкова ли не знаеш, че Бог е най-сладкодумният разказвач?
И без да чака да му отговоря, ми разправи ето какво:
«Имало едно време един занаятчия и при него работел зъл чирак, на всичкото отгоре бил и разноглед. Виждал всичко двойно. Веднъж занаятчията го пратил да донесе от килера гърне мед. Чиракът се върнал с празни ръце. «Но, господарю, там има две гърнета с мед — оплакал се той. — Кое да донеса?». Тъй като познавал добре чирака, занаятчията отвърнал: «Защо не счупиш едното гърне и не ми донесеш другото?». Уви, чиракът бил прекалено несхватлив, за да разбере поуката в тези думи. Постъпил както му били казали. Счупил едното гърне и много се изненадал, когато се счупило и второто.»
— За какво намекваш? — попитах аз. Не биваше да показвам пред Шамс гнева си, но не се сдържах. — Стига с тия разкази! Да му се не види дано! Толкова ли не можеш да говориш без недомлъвки?
— Но не е ли пределно ясно, Аладине? Казвам ти, че и ти като разногледия чирак виждаш всичко раздвоено — отвърна Шамс. — Ние с баща ти сме едно. Счупиш ли мен, ще счупиш и него.
— Вие с баща ми нямате нищо общо — възразих аз. — Счупя ли второто гърне, ще освободя първото.
Бях толкова разгневен и възмутен, че не видях последиците от думите си. Нито тогава. Нито след време.
Прогледнах за тях чак когато вече беше късно.
Шамс