Дейвид стана от стола с чаша вино в ръка. Направи широко движение по посока на вратата, усмихна се на Ела, за да я насърчи, и добави прекалено въодушевено:
— Добре, скъпа, щом искаш, върви сега.
— Но, мамо, мислех, че днес вечерта ще ми помогнеш с математиката — възрази Ави.
Ела усети как лицето й пламва.
— Знам, миличък. Хайде да го оставим за утре.
— О, пусни я — заяде се Орли с брат си. — Толкова ли не можеш малко без майка си? Кога ще пораснеш?
Ави се смръщи, но не каза нищо повече, Орли подкрепи майка си, на Джанет й беше все едно, затова Ела просто грабна мобилния си телефон и хукна по стълбите към горния етаж. Веднага щом затвори вратата на спалнята, се хвърли на леглото и изпрати есемес на Азис: «Не мога да повярвам, че си тук. След два часа ще бъда в «Оникс».»
Загледа все по-уплашено как съобщението заминава. Какво правеше? Но нямаше за кога да мисли. И да съжаляваше за тази вечер — а тя подозираше, че ще съжалява — можеше да го направи и по-късно. Сега трябваше да побърза. Отне й двайсет минути да се пъхне под душа, да си изсуши със сешоара косата, да си измие зъбите, да избере рокля, да я съблече, да опита друга, после трета, да се среши, да сложи малко грим, да потърси обичките, подарък от баба Рут за осемнайсетия й рожден ден, и отново да смени роклята.
Пое си дълбоко въздух и си сложи малко парфюм. «Итърнити» на «Калвин Клайн». Шишенцето чакаше в шкафа в банята от цяла вечност. Дейвид не обичаше парфюми. Твърдеше, че жените трябвало да миришат на жени, а не на кифли с ванилия или на канела на пръчки. Но Ела предположи, че европейците може би имат други вкусове. Нали всички в Европа бяха луднали по парфюмите?
След като беше готова, огледа жената в огледалото. Защо Азис не й беше казал, че ще идва? Ако Ела знаеше, щеше да отиде на фризьор, на маникюр и на масаж, може би щеше да опита нова прическа. Ами ако Азис не я харесаше? Ами ако между тях не се получеше привличане и той съжалеше, че е бил толкова път чак до Бостън?
Изведнъж Ела се опомни. За какво й беше да променя външния си вид? Не беше ли все тая дали между тях има привличане? И да се впуснеше в авантюра с този мъж, тя щеше да бъде мимолетна. Ела имаше семейство. Имаше свой живот. Тук беше нейното минало, както и бъдещето й. Подразнена от самата себе си, че се е впуснала в такива неправдоподобни сценарии, тя престана да мисли, което винаги беше по-лесно.
В осем без петнайсет целуна за лека нощ децата си и излезе. Дейвид не се виждаше никъде.
Докато вървеше към колата, като подрънкваше с ключовете от апартамента в Бостън в ръката си, съзнанието й още бе вцепенено, затова пък сърцето й препускаше като обезумяло.
Пустота
Султан Валад
Коня, юли 1246 година
Баща ми дойде при мен в стаята — дишаше тежко и едвам се държеше на крака, приличаше на сянката на човека, който беше навремето. Под очите му имаше торбички, тъмни и зловещи, сякаш той будуваше по цели нощи. Но онова, което ме изненада най-много, бе, че брадата му беше побеляла.
— Помогни ми, синко — каза той с глас, който не приличаше на неговия.
Изтичах и го сграбчих за ръката.
— Каквото поискаш, татко, само кажи.
Той мълча към минута, сякаш смазан от бремето на онова, което смяташе да каже.
— Шамс си отиде. Изостави ме.
За стотна от секундата се обърках и ме плисна странно облекчение, но не казах нищо. Колкото и тъжен и стъписан да бях, ми хрумна, че всяко зло е за добро. Нима сега животът нямаше да бъде по-лесен и спокоен? Напоследък баща ми си беше спечелил много врагове, и то все заради Шамс. Исках пак да стане така, както беше, преди да дойде дервишът. Дали Аладин не беше прав? Не живеехме ли всички по-добре без Шамс?
— Не забравяй колко много значи той за мен — рече татко, сякаш доловил мислите ми. — Ние с него сме едно. Луната има и светла, и тъмна страна. Шамс е моята непокорна страна.
Кимнах, засрамен. Сърцето ми се сви. Не се налагаше баща ми да говори повече. Никога дотогава не бях виждал в очите на човек толкова мъка. Езикът в устата ми сякаш беше вързан. Известно време не можех да кажа и дума.
— Намери Шамс, ако той иска да бъде намерен. Доведи го обратно. Кажи му колко ме боли сърцето — гласът на татко се сниши до шепот. — Кажи му, че отсъствието му ме убива.
Обещах му да доведа обратно Шамс. Той ме сграбчи за ръката и я стисна с такава благодарност, че се видях принуден да извърна поглед, понеже не исках татко да вижда нерешителността в очите ми.
Цяла седмица обикалях из улиците на Коня с надеждата да открия следи от Шамс. Всички в града вече бяха чули, че той е изчезнал, и бяха плъзнали какви ли не догадки къде е отишъл. Срещнах един прокажен, който го обичаше неописуемо. Той ме насочи към отчаяни несретници, на които странстващият дервиш беше помогнал. И през ум не ми беше минавало, че мнозина обичат Шамс — те бяха от хората, които дотогава бяха невидими за мен.