— Нима ще зарежеш съпруга си заради мъж без бъдеще? — бяха я питали отново и отново приятелите и съседите. — Ами децата? Нима смяташ, че ще ти простят някога?
Ето как Ела разбра, че ако за обществото има нещо по-страшно от това жена да напусне съпруга си заради друг мъж, то е тя да напусне бъдещето заради настоящето.
Включи настолната лампа и в меката кехлибарена светлина огледа стаята, сякаш за да се увери, че нищо в нея не се е променило през няколкото часа, в които бе подремнала. Това бе най-малката болнична стая, която беше виждала някога, не че бе виждала много. Почти цялата беше запълнена от леглото. Всичко останало бе разположено спрямо него: дървен гардероб, ниска квадратна масичка, още един стол, празна ваза, поднос с хапчета в различни цветове и до него книгата, която Азис четеше от началото на пътуването: «Ние с Руми».
Бяха пристигнали в Коня преди четири дни и в началото не се отличаваха от останалите туристи в града: разглеждаха паметниците, музеите и археологическите останки, тъпчеха се с местни ястия, снимаха всичко ново, колкото и обикновено и смешно да беше то. Нещата вървяха добре до завчера, когато бяха отишли да обядват в един ресторант и Азис се беше свлякъл на пода, а после бе откаран по спешност в най-близката болница. Оттогава Ела бдеше тук, край леглото му, чакаше, без да знае какво ще се случи, въпреки всичко се надяваше и в същото време се караше безмълвно и отчаяно с Бога, задето тъй бързо й е отнел любовта, която й е дал така късно в живота.
— Спиш ли, скъпи? — попита Ела.
Не искаше да го безпокои, но й се щеше той да е буден. Не последва отговор, само дишането му стана за миг по-неравномерно — пропусната нота в последователността.
— Буден ли си? — рече Ела през шепот, но и повиши леко глас.
— Вече да — потвърди бавно Азис. — Какво има, не можеш да спиш ли?
— Сутрешната молитва — отговори Ела и замълча, сякаш това обясняваше всичко: влошаващото се здраве на Азис, все по-големия й страх, че ще го загуби, и тази пълна лудост, любовта… всичко, вместено в тези две думи.
Азис седна с немигащи зелени очи. В мъждивата светлина на лампата, сред праните с белина бели чаршафи, красивото му лице изглеждаше натъжаващо бледо, в него обаче имаше и нещо могъщо, почти безсмъртно.
— Сутрешната молитва е особена — пророни той. — Знаеш ли, че от петте молитви, които всеки мюсюлманин трябва да отправя всеки ден, сутрешната се смята за най-свещена, но и за най-тежка?
— Защо?
— Вероятно защото ни откъсва от сънищата, а на нас това не ни харесва. Предпочитаме да продължим да спим. Затова в сутрешния призив има думи, каквито не чуваме в другите. В него се казва: «Молитвата е по-добра от съня».
«Но за нас двамата вероятно е по-добре да се наспим — помисли Ела. — Де да можехме да заспим заедно». Тя мечтаеше за лек непробуден сън, вълшебен като при Спящата красавица, за сто години пълно вцепенение, при което болката да отмине.
Подир малко призивът за молитва заглъхна и ехото му се отдалечи на все по-слаби вълни. След като изчезна и последният звук, светът стана някак странно сигурен, но и непосилно тих. Ела и Азис бяха заедно от една година. Една година на любов и осъзнатост. През повечето време Азис се чувстваше достатъчно добре, за да пътува с Ела, но от половин месец здравето му се бе влошило видимо.
Ела загледа как той заспива отново с ведро, толкова скъпо лице. Обори я тревога. Тя въздъхна тежко и излезе от стаята. Мина по коридори със стени, боядисани в оттенъци на зеленото, покрай стаи, където видя пациенти, млади и стари, мъже и жени, някои явно оздравяваха, други се чувстваха все по-зле. Опита се да не обръща внимание на изпитателните погледи, но с русата коса и сините очи й личеше отдалеч, че е чужденка. Никога през живота си не се беше чувствала толкова не на мястото си. Но всъщност не бе и пътувала много.
След няколко минути вече седеше при шадравана в красивата градинка на болницата. В средата му имаше статуя на малък ангел, а на дъното проблясваха няколко сребърни монети, всяка запечатала нечие тайно желание. Ела затърси из джобовете си монета, но не намери друго, освен листче с бележки и половин вафла. Погледът й падна върху няколко камъчета отпред. Гладки, черни и лъскави. Тя взе едно, затвори очи и го метна в шадравана, като нашепваше желание, за което вече знаеше, че няма да се сбъдне. Камъчето се удари отстрани на шадравана, отскочи и падна точно върху скута на каменния ангел.