Ела си помисли, че ако Азис е с нея, ще го изтълкува като знамение.
Когато след половин час се върна в стаята, тя завари вътре лекар и млада забулена медицинска сестра, Азис беше завит с чаршафа презглава.
Беше издъхнал.
Погребаха го в Коня като любимия му Руми. Ела подготви всичко, като внимаваше да не пропусне и най-малката подробност, но се уповаваше и на Бога да й помогне там, където не можеше да се справи. Първо уреди гроба — беше под огромна магнолия в старо мюсюлманско гробище. После намери музиканти суфисти, съгласили се да посвирят на ней, и разпрати имейли на приятелите на Азис навсякъде по света, да ги покани на погребението. За нейна радост успяха да дойдат мнозина — някои пристигнаха чак от Кейптаун, Санкт Петербург, Муршидабад и Сао Паулу. Сред тях имаше фотографи като Азис, а също учени, журналисти, писатели, танцьори, скулптори, предприемачи, селяни, домакини, дойдоха и осиновените му деца.
Погребението мина в сърдечна, радостна обстановка, на него присъстваха хора от всички вероизповедания. Те ознаменуваха смъртта му така, както знаеха, че би искал самият Азис. Децата си играеха щастливи, без надзор. Един мексикански поет раздаде pan de los muertos, а един стар приятел на Азис, шотландец, разпръсна върху всички розови листенца, които се посипаха като конфети — пъстро свидетелство, че в смъртта няма нищо, от което да се плашим. Един от местните хора, сгърбен възрастен мюсюлманин, който наблюдаваше всичко с широка усмивка и очи като свредели, заяви, че това вероятно е най-налудничавото погребение, което Коня е виждала някога след погребението на Маулана преди няколко века.
Два дни по-късно, когато най-после остана сама, Ела тръгна да се разхожда безцелно из града: гледаше семействата, които минаваха покрай нея, магазинерите, уличните търговци, които напираха да й продадат нещо, какво и да е. Хората се извръщаха след американката, която крачеше сред тях с подпухнали от плач очи. Тя беше чужденка тук, чужденка навсякъде.
Ела се върна в хотела и преди да плати и да се отправи към летището, свали якето и облече пухкав пуловер от ангорска вълна в прасковен цвят. «Цвят, твърде мек и смирен за жена, която се опитва да не е такава», помисли си тя. После се обади по телефона на Джанет, която единствена от трите й деца я бе подкрепила в решението да последва сърцето си. Орли и Ави и досега не й говореха.
— Мамо! Как си? — попита Джанет с глас, преливащ от топлота.
Ела се наведе напред в празното пространство и се усмихна на дъщеря си, сякаш тя стоеше точно отпред. После каза почти нечуто:
— Азис е мъртъв.
— О, мамо, моите съболезнования.
Настъпи кратко мълчание — и двете се чудеха какво още да кажат. Джанет наруши първа тишината:
— Сега ще си дойдеш ли, мамо?
Ела наклони замислено глава. Бе доловила във въпроса на дъщеря си още един, неизречен въпрос. Дали тя щеше да се върне в Нортхамптън, при съпруга си, и да прекрати бракоразводното дело, превърнало се в лабиринт от взаимна неприязън и обвинения? Какво щеше да прави сега? Нямаше никакви пари, нямаше и работа. Но винаги можеше да дава частни уроци по английски, да сътрудничи на някое списание и знае ли човек, някой ден да стане добър редактор на художествена литература.
Затворила за миг очи, Ела се зае да си пророкува сама с радостна убеденост и увереност какво ще й донесат дните напред. Никога досега не беше оставала сама и въпреки това, колкото и да е странно, не се чувстваше самотна.
— Липсваш ми, скъпа — каза. — Брат ти и сестра ти също. Ще дойдеш ли да се видим?
— Разбира се, че ще дойда, мамо — ще дойдем всички, но какво смяташ да правиш сега? Сигурна ли си, че няма да се върнеш?
— Заминавам за Амстердам — отвърна майка й. — Там има страхотни малки жилища с изглед към каналите. Ще взема под наем някое. Трябва да се науча да карам по-добре велосипед… няма да правя планове, скъпа. Ще се опитам да живея ден за ден. Ще видя какво ще ми подскаже сърцето. Така гласи едно от правилата, нали?
— Какви правила, мамо? За какво ми говориш?
Ела се приближи до прозореца и погледна небето, което във всички посоки бе изумително индигово. Въртеше се със своя си невидима скорост, разтваряше се, превръщаше се в нищо и така, подобно на кръжащ дервиш, се изправяше пред безброй възможности.
— Правило номер четирийсет — каза бавно Ела. — «Живот без любов не е живот. Не се питай към каква любов да се стремиш, духовна или материална, божествена или земна, източна или западна. Започнеш ли да делиш нещата, възниква ново и ново делене. Любовта няма етикети, няма определения. Тя просто е това, което е. Любовта е жива вода. А влюбеният е душа от огън! Светът се върти по друг начин, когато огънят обикне водата.»