Трябваха ми години, докато приключа работата по тези правила. Общо четирийсет на брой. И сега, след като го направих, знаех, че наближавам последния отрязък от времето си на този свят. Напоследък често получавах видения в тази насока. Притесняваше ме не смъртта, защото не я възприемах като завършек, а това, че ще умра, без да съм оставил наследство. Вътре в гърдите ми се бяха натрупали много думи, истории, които чакаха да бъдат разказани. Исках да предам цялото това знание на някого, който не е нито учител, нито ученик. Търсех равностоен човек: съратник.
— Боже — прошепнах в тъмната усойна стая, — цял живот съм се скитал по широкия свят и съм следвал пътя Ти. Виждах всекиго като отворена книга, като ходещ Коран. Странях от кулите от слонова кост на книжниците и предпочитах да прекарвам времето с отритнатите, безотечествениците и изгнаниците. Сега вече ще се пръсна. Помогни ми да предам Твоята мъдрост на човек, който го заслужава. После можеш да правиш с мен каквато е Твоята воля.
Направо пред очите ми стаята се озари от светлина, толкова ярка, че лицата на пътниците по леглата станаха мъртвешко сини. Замириса на свежест и на живот, сякаш някой беше отворил рязко прозорците и поривистият вятър бе довял от далечни градини уханието на крем и жасмин.
— Отиди в Багдад — обади се напевно моят ангел пазител.
— Какво ме чака в Багдад? — попитах аз.
— Ти се помоли за съратник и той ще ти бъде даден. В Багдад ще намериш учител, който ще ти посочи вярната посока.
Очите ми се напълниха със сълзи на благодарност. Сега вече знаех, че мъжът от видението ми е не друг, а духовният ми съратник. Бяхме орисани да се срещнем рано или късно. И щом се срещнехме, щях да разбера защо добрите му очи с цвят на лешник все са тъжни и как е станало така, че са ме убили една нощ в началото на пролетта.
Ела
Нортхамптън, 19 май 2008 година
Без да чака слънцето да залезе и децата да се приберат, Ела отбеляза докъде е стигнала с ръкописа и остави «Сладко богохулство». Беше й любопитно що за човек е написал романа, затова включи компютъра и провери в Google «А. З. Захара» — питаше се какво ли ще изскочи, но не очакваше много.
За нейна изненада се появи личен блог. Върху страницата преобладаваха аметистовият и тюркоазният цвят, а в горния край имаше мъж в дълга бяла дреха, който кръжеше бавно. Ела не беше виждала никога дотогава въртящ се дервиш, затова се взря внимателно в картинката. Блогът беше озаглавен: «Черупката на име живот», а отдолу имаше стих със същото название:
«Нека се изберем за спътници, нека, и седни в нозете ми!
Носим вътре в себе си много съзвучия, ала не мисли, че сме каквото се вижда от нас.»
Страницата беше пълна с пощенски картички от градове и местности от цял свят. Под всяка имаше впечатления от мястото. Именно докато ги четеше, Ела се натъкна на три неща, които на мига привлякоха вниманието й: първо, че «А»-то в «А. З. Захара» е съкратено от «Азис». Второ, че Азис се смята за суфист. Трето, че сега той е на пътешествие из Гватемала.
В друга част от блога бяха поместени някои от снимките, които той беше правил. Повечето бяха портретни, на хора с всякакъв цвят на кожата. Колкото и различни да бяха, те си приличаха по една любопитна подробност: на всички хора от всички снимки видимо им липсваше нещо. При някои това беше някаква обикновена вещ, например обица, обувка или копче, докато на други им липсваше нещо много по-съществено като зъб, пръст и понякога крак. Под фотографиите пишеше:
«Където и да живеем, които и да сме, дълбоко в себе си се чувстваме несъвършени. Все едно сме загубили нещо и трябва да си го върнем. Повечето от нас така и не разбират какво е то. А и да разбират, само малцина успяват да тръгнат да го търсят.»
Ела се зае да разглежда цялата страница: кликваше върху всяка снимка, за да я увеличи, и четеше какво е написал под нея Азис. В долния край на страницата имаше имейл адрес: azisZzahara@gmail.com, който тя преписа върху лист хартия. До него намери стих на Руми:
«Любовта избери, Любовта!
Животът без нея е бреме, ти вече видя.»