С времето се притеснявах все повече за него. Дълбоко в себе си чувствах, че който носи такъв плам, вероятно има склонност да се излага на опасности.
В крайна сметка съдбата ни е в Божиите ръце и само Бог може да каже кога и как всеки от нас ще напусне този свят. Реших да правя, да струвам, но да накарам Шамс да позабави темпото и да свикне, доколкото това изобщо е възможно, с по-спокоен начин на живот. И известно време смятах, че може би ще успея. Но после дойде зимата, а заедно с нея и човекът, донесъл писмо отдалеч.
Това писмо промени всичко.
Писмото
от Кайсери за Багдад, февруари 1243 година
Бисмилляхи р-рахмани р-рахим
«Скъпи братко Баба Заман,
Мир и Божие благословение за теб.
Мина доста време от последния път, когато сме се виждали, и се надявам писмото ми да те завари във ведър дух. Чувал съм много прекрасни неща за братството, което си създал в покрайнините на Багдад, за да учиш дервишите на Божията мъдрост и любов. Пиша ти това писмо строго поверително, за да споделя с теб нещо, което занимава ума ми. Разреши да започна отдалеч.
Както знаеш, вече покойният султан Аладин Кейкубад беше забележителен човек и нямаше равен като водач в трудни времена. Той имаше мечта да вдигне град, където поети, занаятчии и мислители да живеят и работят в мир. Мечта, която мнозина смятаха за невъзможна с това безредие и враждебност по земята и с кръстоносците и монголците, притиснали ни от две страни. Нагледахме се на какво ли не. На християни, избиващи мюсюлмани, на християни, избиващи християни, на мюсюлмани, избиващи християни, на мюсюлмани, избиващи мюсюлмани, на враждуващи помежду си религии, секти, племена и дори братя. Но Кейкубад беше решителен водач. Избра град Коня, първото място, появило се изпод водата след потопа, за да осъществи голямата си мечта.
И така — в Коня живее книжник, за когото може да си чувал, а може и да не си чувал. Казва се Джалаладдин, по прякор Учителя, но често го наричат Руми. Имам удоволствието да го познавам и не само това, но и да уча заедно с него — първо като негов учител, сетне, след смъртта на баща му, като негов наставник и подир години като негов ученик. Да, приятелю, станах ученик на ученика си. Той беше толкова талантлив и благоразумен, че от един момент нататък вече нямаше на какво повече да го науча и вместо това започнах да се уча от него. Баща му също беше блестящ книжник. Ала Руми притежава качество, с каквото могат да се похвалят малцина книжници: способността да задълбава навътре, под обвивката на религията, и да вади от сърцевината й перли, непреходни и общо значими.
Искам да знаеш, че тези мисли не са само мои. Когато като млад Руми се запознал с великия мистик, аптекар и парфюмист Фаридудин Аттар, той казал за него: «Това момче ще отвори врата в сърцето на любовта и ще хвърли искра в сърцата на всички, които обичат мистицизма». По същия начин, когато един ден видял младия Руми да върви след баща си, изтъкнатият философ, писател и мистик Ибн Араби възкликнал: «Хвала на Бога, зад езерото върви океан!».
Едва двайсет и четири годишен, Руми стана духовен водач. Днес, тринайсет години по-късно, жителите на Коня го възприемат като пример за подражание и всеки петък от цялата околност в града се стичат хора, дошли да чуят проповедите му. Той няма равен в правото, философията, богословието, астрономията, историята, химията и алгебрата. Твърди се, че вече има десет хиляди ученици. Последователите му не пропускат и една негова дума и го смятат за велик просветител, който ще даде началото на значима положителна промяна в историята на исляма, ако не и на целия свят.
За мен обаче Руми винаги ще бъде като син. Обещах на вече покойния му баща да го държа постоянно под око. И сега, когато вече съм стар и наближавам сетните си дни, искам да съм сигурен, че е в добра компания.
Разбираш ли, колкото и забележителен и преуспял безспорно да е, самият Руми ми е доверявал многократно, че дълбоко в себе си се чувства неудовлетворен. Че в живота му липсва нещо и в него има празнота, която не могат да запълнят нито близките, нито учениците му. Веднъж му казах, че може и да не е млад-зелен, но не е и изпепелен. Че чашата му прелива, но въпреки това той има нужда да отвори вратата на душата си, така че през нея да влиза и да излиза водата на любовта. Когато той ме попита как да го направи, отвърнах, че му трябва спътник, приятел, а също така му напомних думите от Корана, че един за друг вярващите са като огледало.