След като се прокашля, той каза:
— Бисмиллях, сигурно се питате защо съм ви повикал днес тук. Заради писмото, което получих. Не е важно откъде е дошло. Достатъчно е да спомена, че насочи вниманието ми към въпрос с важни последици.
Баба Заман помълча малко и се загледа през прозореца. Изглеждаше уморен, слаб и блед, сякаш през последните дни бе остарял много. Но когато продължи да говори, гласът му се изпълни с неочаквана решимост:
— В един град недалеч оттук живее начетен книжник. Борави добре с думите, но не толкова с метафорите, понеже не е поет. Хиляди го обичат, уважават го и му се възхищават, но самият той не обича никого. По причини, непостижими за нас, може би ще се наложи някой от братството ни да отиде да се запознае с него и да му бъде другар.
Сърцето в гърдите ми се сви. Въздъхнах бавно, много бавно. Неволно си спомних едно от своите правила. Самотността и самотата са две различни неща. Когато си самотен, е лесно да изпаднеш в заблуда и да повярваш, че си на прав път. За нас по-добра е самотата, защото тя означава да си сам, без да си самотен. Ала накрая е хубаво да намериш човек, човека, който да ти бъде огледало. Запомни, само в сърцето на друг можеш да видиш истински себе си и Божието присъствие в теб.
Учителят продължи:
— Тук съм, за да ви питам дали някой от вас желае да поеме по своя воля на това духовно пътешествие. Бих могъл да посоча някого, но това не е задача, която се изпълнява по задължение. Защото тя може да се осъществи само от любов и в името на любовта.
Един млад дервиш поиска разрешение да се изкаже:
— Кой е този книжник, учителю?
— Мога да разкрия името му само на онзи, който пожелае да отиде при него.
Щом чуха това, мнозина дервиши вдигнаха ръка, развълнувани и нетърпеливи. Имаше деветима желаещи. И аз се присъединих към тях и станах десетият. Баба Заман махна с ръка, за да ни покаже да изчакаме да приключи.
— Трябва да знаете още нещо, преди да вземете решение.
При тези думи учителят ни обясни, че по време на пътуването могат да възникнат голяма опасност и нечувани изпитания и няма сигурност, че човекът, който отиде, ще се завърне жив.
В миг всички свалиха ръце. Освен аз.
За пръв път от много време Баба Заман ме погледна в очите и веднага щом погледът му срещна моя, разбрах: още от самото начало е знаел, че аз ще бъда единственият желаещ.
— Шамс от Тебриз — рече той бавно и кисело, сякаш името ми оставяше тежък вкус в устата му. — Уважавам решимостта ти, но ти не си член на братството. Ти си наш гост.
— Не виждам защо това ще попречи — възразих аз.
Замислен, учителят мълча дълго. После най-неочаквано се изправи и заключи:
— Нека засега не обсъждаме въпроса. Щом се запролети, ще поговорим отново.
Сърцето ми се разбунтува. Уж Баба Заман знаеше, че тази задача е единственото, заради което съм дошъл в Багдад, а ме лишаваше от възможността да срещна съдбата си.
— Защо, учителю? Защо да чакам, след като съм готов да тръгна още сега? Само ми кажи името на града и на книжника, и поемам веднага! — възкликнах аз.
Ала той отвърна студено и угрижено, с глас, с какъвто не бях свикнал да го чувам:
— Нямаме какво повече да обсъждаме. Срещата приключи.
Зимата беше дълга и люта. Градината беше скована от лед, устните ми също. Следващите три месеца не казах и дума на никого. Всеки ден се разхождах дълго извън града с надеждата да видя цъфнало дърво. Но след снега идваше още сняг. На хоризонта не се виждаше пролет. Ала колкото и унил да бях привидно, дълбоко в себе си бях признателен и изпълнен с надежда, понеже не забравях едно друго правило. Правило, отговарящо на настроението: каквото и да се случва в живота ти, колкото и тревожни да изглеждат нещата, не изпадай в отчаяние. И всички врати да си останат затворени, Бог ще отвори само за теб нов път. Бъди благодарен! Лесно е да си благодарен, когато всичко е наред. Суфистът е благодарен не само за онова, което са му дали, а и за нещата, които са му отказали.
Накрая една сутрин зърнах ослепителен цвят, прелестен като сладка песен — беше се подал от преспите. Бе стрък детелина, покрита с лилави цветчета. Сърцето ми се преизпълни с радост. Докато се връщах към братството, на пътя ми се изпречи рижият послушник и аз го поздравих весело. Той беше свикнал да ме вижда потънал в мрачно мълчание и зяпна от учудване.
— Усмихни се, момче! — викнах аз. — Толкова ли не виждаш, че във въздуха витае пролет?
От този ден нататък всичко наоколо се променяше със забележителна бързина. Стопи се и последният сняг, дърветата напъпиха, врабците и мушитрънчетата се завърнаха и не след дълго въздухът се изпълни с дъхава миризма.