Чак след като се върна и седна на масата, успя да се отърве от усмивката и го постигна просто като си позволи да се намръщи. Кухнята изглеждаше така, сякаш е била нападната от цяло войнство плъхове. Плотът беше задръстен с недоядени бъркани яйца, с купички мюсли и мръсни чаши. Спирит обикаляше напред-назад, чакаше си разходката, но и след две чаши кафе и напитка с мултивитамини Ела успя да го изведе само за няколко минути до градината.
След като се прибра, видя, че се е включила червената лампичка на телефонния секретар. Натисна копчето и за нейна огромна радост стаята се изпълни с напевния глас на Джанет.
— Там ли си, мамо? Е, сигурно не си, иначе щеше да вдигнеш — тя се засмя. — Добре де, бях ти толкова ядосана, че не исках да те виждам повече. Но сега се успокоих. Е, да, това, което направи, е гадно, съмнение няма. За какво ти трябваше да звъниш на Скот? Но те разбирам. Слушай, не е нужно да ми трепериш през цялото време. Вече не съм преждевременно роденото дете, което трябва да се държи в кувьоз. Стига си ме пазила като квачка! Остави ме да си живея живота, чу ли?
Ела се просълзи. В съзнанието й изникна образът на Джанет като новородено бебе. С огненочервена тъмна кожа, със сбръчкани, почти прозрачни пръстчета, с бели дробове, прикачени към тръбичка: Джанет беше съвсем неподготвена за този свят. Ела беше прекарала много безсънни нощи в това да я слуша как диша, за да се увери, че момиченцето е живо и ще оцелее.
— И още нещо, мамо — допълни Джанет, сякаш чак сега й беше хрумнало. — Обичам те.
При тези думи Ела въздъхна дълбоко. Мислите й се прехвърлиха към имейла на Азис. Дървото на желанията беше изпълнило желанието му. Най-малкото първата част. Джанет й се беше обадила и така беше изпълнила своята част. Сега се падаше на Ела да направи останалото. Звънна на мобилния телефон на дъщеря си и разбра, че тя отивала в университетската библиотека.
— Получих съобщението ти, скъпа. Слушай, съжалявам. Искам да ти се извиня.
Настъпи мълчание, кратко, но напрегнато.
— Не се притеснявай, мамо.
— Как така няма да се притеснявам! Трябваше да покажа повече уважение към чувствата ти.
— Хайде да го забравим, искаш ли? — попита Джанет, сякаш тя е майката, а Ела — непокорната дъщеря.
— Добре, скъпа.
После Джанет зашушука съзаклятничейки, сякаш се страхуваше от онова, което смяташе да попита:
— Малко се разтревожих от думите ти онзи ден. Истина ли е? Наистина ли си нещастна!
— Разбира се, че не — отвърна доста бързо Ела. — Отгледах три красиви деца, как мога да бъда нещастна?
Но това явно не убеди Джанет.
— Имах предвид с татко.
Ела не знаеше какво друго да каже, освен истината.
— Ние с баща ти сме женени отдавна. Трудно е след толкова години да останеш влюбен.
— Разбирам — отвърна момичето и кой знае защо, Ела изпита чувството, че наистина е така.
След като затвори, тя си позволи да поразмишлява за любовта. Свита на кълбо, седеше на люлеещия се стол и се питаше дали е възможно, каквато е наранена и цинична, да изпита отново любов. Любовта беше за хората, които търсеха в този шеметно въртящ се свят симетрия и разум. Ами онези, които отдавна се бяха отказали да търсят?
Преди да се е свечерило, Ела написа още едно писмо на Азис.
«Скъпи Азис (ако мога да Ви нарека така),
Благодаря за милия, топлещ сърцето отговор, който ми помогна да преодолея кризата в семейството си.
Ние с дъщеря ми успяхме да загърбим онова ужасно недоразумение, както вие го нарекохте тактично.
Бяхте прав за едно. Постоянно се люшкам между две крайности: ту съм агресивна, ту съм пасивна. Или се бъркам прекалено много в живота на хората, които обичам, или се чувствам безпомощна пред лицето на постъпките им.
Колкото до смирението, никога не съм изпитвала ведрото смирение, за което пишете. Честно казано, май не притежавам качества да бъда суфистка. Но не мога да не Ви призная: колкото и да е изумително, нещата между мен и Джанет се наредиха така, както исках, чак след като престанах да искам и да се бъркам. Дължа ви едно голямо «благодаря». И на мен ми се ще да се помоля за Вас, но не съм чукала на Божията врата много отдавна и не съм сигурна, че Бог още живее на същото място. Охо, май започнах да говоря като ханджията от разказа ви. Не се притеснявайте, не съм чак толкова огорчена. Поне засега. Поне засега.