Ваша приятелка в Нортхамптън, Ела»
Писмото
от Багдад за Кайсери, 29 септември 1243 година
Бисмилляхи р-рахмани р-рахим
«Братко Саид Бурпанедин,
Мир на теб и Божия милост и благодат,
Много се зарадвах на писмото ти и на това, че си все така отдаден на пътя на любовта. Но писмото ти ме постави и в трудно положение. Веднага щом научих, че търсиш спътник на Руми, разбрах за кого говориш. Виж, какво да предприема оттам насетне, не знаех.
Разбираш ли, под покрива ми има един странстващ дервиш, Шамс от Тебриз, който отговаря на описанието в писмото ти. Шамс смята, че има по-особена задача на този свят, и затова иска да просвети някой просветен човек. Не търси ученици и последователи, но е поискал от Бога съратник. Веднъж ми каза, че не е дошъл за обикновените хора. Дошъл е да сложи пръст върху пулса на онези, които водят света към Истината.
След като получих писмото ти, разбрах, че Шамс е орисан да се срещне с Руми. Въпреки това, за да съм сигурен, че всичките ми дервиши са получили еднаква възможност, ги събрах и без да навлизам в подробности, им разказах за книжника със сърце, което трябва да бъде отворено. Макар и да имаше доста желаещи, единствен Шамс продължи да упорства и след като чу колко опасна е задачата. Това стана още през зимата. Същото се повтори през пролетта и после през есента.
Сигурно се чудиш защо съм чакал толкова дълго. Мислих много по този въпрос и да ти призная, виждам само една причина: с времето обикнах Шамс. Беше ми болно при мисълта, че го изпровождам на опасен път.
Разбираш ли, Шамс не е лек човек. Докато е живеел като странстващ дервиш, криво-ляво се е справял, но се опасявам, че веднъж установи ли се в някой град, смеси ли се с жителите му, ще настрои доста народ срещу себе си. Затова се опитах да отложа възможно най-дълго заминаването му.
Вечерта преди Шамс да поеме на път, се разхождахме дълго сред черниците, където гледам буби. Старите навици умират трудно. Болезнено крехка и изненадващо издръжлива, коприната прилича на любовта. Разказах на Шамс как, докато излизат от пашкулите, бубите разрушават коприната, която са направили. Затова селяните трябва да избират между коприната и бубата. Най-често убиват бубата още докато е в пашкула, за да извадят коприната цяла. Един копринен шал коства живота на стотици буби.
Вечерта отминаваше. Срещу нас се изви леден вятър и аз потреперих. Вече съм стар и измръзвам лесно, но знаех, че треперя не от напредналата си възраст. А защото си давах сметка, че това е последният път, когато Шамс ще стои в градината ми. Ние с него няма да се видим повече. Най-малкото на този свят. Той, изглежда, също го усети, защото в очите му се появи скръб.
Днес сутринта, щом се пукна зората, той дойде да ми целуне ръка и да ми поиска благословията. С изненада видях, че е отрязал дългата си тъмна коса и е обръснал веждите си, но не ми обясни защо и аз не го попитах. Преди да потегли, каза, че неговото участие в историята прилича на бубата. Те двамата с Руми ще се оттеглят в пашкула на Божествената Любов, за да излязат оттам чак когато стане време и безценната коприна е изтъкана. Но накрая, за да се запази коприната, бубата трябва да умре.
И така, той замина за Коня. Бог да го пази. Знам, че съм постъпил правилно, ти също, но сърцето ми е натежало от тъга и вече ми е мъчно за най-необикновения и най-непокорен дервиш, посрещан някога в братството.
В крайна сметка всички принадлежим на Бога и при Него ще се върнем.
Дано Бог бди над теб. Баба Заман»
Послушникът
Багдад, 29 септември 1243 година
Безумно трудно е да си дервиш. Предупреждаваха ме всички. Виж, забравиха да споменат, че за да стана дервиш, трябва първо да мина през ада. Още откакто съм дошъл тук, бъхтя като добиче. Повечето дни се скъсвам от работа и когато накрая легна на сламеника, сън не ме лови от болката в мускулите и туптенето в ходилата. Питам се дали някой изобщо забелязва колко ужасно се държат с мен. А и да забелязват, със сигурност не проявяват никакви признаци на съпричастност. И колкото повече се старая, толкова по-тежко сякаш става. Не знаят дори как се казвам. Наричат ме «новия послушник», а зад гърба ми шушукат «червенокосия глупак».
Дотук най-страшното е да работя в кухнята, под надзора на готвача. Този човек носи в гърдите си не сърце, а камък. Щеше да му приляга повече да е кръвожаден пълководец във войската на монголците, а не готвач в дервишко братство. Не помня да съм го чувал да каже на някого и една добра дума. Съмнявам се изобщо да знае да се усмихва.