Веднъж попитах един дервиш дали всички послушници минават през това изпитание — да работят при готвача в кухнята. Той се усмихна тайнствено и отвърна:
— Не всички, само някои.
Защо тогава точно аз? Защо учителят иска да страдам повече от другите послушници? Дали защото моето себелюбие е по-голямо от тяхното и подлежи на по-сурово отношение, за да се научи на ред?
Всеки ден именно аз ставам пръв от сън, за да донеса вода от потока наблизо. После паля печката и пека сусамовите питки. Пак мое задължение е да сготвя супата за закуска. Не е никак лесно да нахраниш петдесет гърла. Всичко се готви в казани, не по-малки от вани. И познайте кой после ги търка и мие! От тъмно до тъмно мия подовете, чистя повърхностите, бърша стълбите, мета двора, цепя дърва и с часове седя на четири крака, за да изтъркам скърцащото старо дюшеме. Приготвям мармалади и пикантни сосове. Мариновам моркови и тиква, като проверявам дали съм сложил точно колкото трябва сол, достатъчно, та яйце да остане на повърхността. Ако сложа повече или по-малко, готвачът изпада в пристъп на ярост и чупи всички буркани, а после аз трябва да правя всичко отначало.
За капак от мен се очаква, докато върша всичко това, да повтарям молитви на арабски. Готвачът иска да се моля на глас, за да проверява дали не съм пропуснал някоя дума или не съм я произнесъл погрешно. Затова се трудя и се моля, моля се и се трудя.
— Колкото по-добре понасяш несгодите в кухнята, толкова по-бързо ще съзрееш, синко — твърди мъчителят ми. — Докато се учиш да готвиш, душата ти ще къкри.
— Но докога ще продължава това изпитание? — попитах го веднъж.
— Хиляда и един дни — гласеше отговорът. — Щом Шехеразада е успяла толкова дълго да измисля всяка вечер нова приказка, значи и ти ще издържиш.
Това е безумие! Нима изобщо приличам на онази дърдорана Шехеразада? Пък и тя не е правела друго, освен да си лежи на кадифени възглавници, да мърда палците на краката си и да си съчинява небивалици, докато храни жестокия си господар с грозде и измислици. Тук не виждам никакъв тежък труд. Шехеразада нямаше да издържи и седмица, ако трябваше да свърши и половината от онова, което правя аз. Не знам дали някой брои. Но аз със сигурност го правя. И ми остават още 624 дни.
Първите четирийсет дни от изпитанието прекарах в килия, толкова тясна и ниска, че не можех ни да легна, ни да седна, та се налагаше през цялото време да стоя на колене. Наредиха ми, ако се размечтая за хубава храна или някакви удобства, ако се уплаша от тъмното и самотата, или, не дай си, Боже, сънувам мокри сънища за женско тяло, да поискам със сребърните камбанки, окачени на тавана, духовна помощ. Не го направих нито веднъж. Това не означава, че не са ми минавали мисли, които да отклонят вниманието ми. Но какво лошо има да се поразсееш малко, когато не можеш и да се помръднеш?
Щом времето на усамотение приключи, ме пратиха обратно в кухнята, за да страдам от готвача. И само как страдах! Но истината е, че колкото и да се бях озлобил срещу него, не съм нарушил нито веднъж правилата му — до вечерта, когато пристигна Шамс от Тебриз. Онази нощ, когато накрая ме хвана, готвачът ме наби, както не ме е бил никой през живота ми, и счупи не знам колко върбови пръчки в гърба ми. После сложи пред вратата обущата ми с носовете навън, за да ми покаже, че е време да се махам. В братствата на дервишите никога не те изритват и не ти казват в очите, че си се провалил, вместо това те принуждават мълком да се махнеш.
— Не можем да те направим против волята ти дервиш — оповести готвачът. — Можеш да заведеш магарето на реката, но няма как да го накараш да пие от водата. Магарето трябва да се сети само. Няма друг начин.
Аз, разбира се, бях магарето. Казано честно, отдавна да съм се махнал от това място, ако не беше Шамс от Тебриз. От любопитство към него се бях закотвил тук. Никога през живота си не бях срещал човек като него. Той не се страхуваше от никого, не се подчиняваше на никого. Уважаваше го дори готвачът. Ако в братството имаше човек, който да ми служи като пример за подражание това беше Шамс с неговото обаяние, достойнство и непокорство. Не смиреният стар учител.
Да, Шамс от Тебриз ми беше кумир. След като го видях, реших, че не ми трябва да се превръщам в хрисим дервиш. Ако прекарвам достатъчно време с Шамс, и аз мога да стана дързък, непоколебим и непокорен като него. Затова, щом дойде есента и разбрах, че Шамс си отива завинаги, реших да се махна заедно с него.